Откритието

Човек трябва да е честен, най-вече и първо пред себе си.Та ще ви призная една работа.С Бозов открихме нещо. Зависими сме от алкохола.Зад къщата вчера, когато бродих в тъмното да уринирам, се спънах и се попребих. Натъртих си зловещо лакетя. Изпиках се криво- ляво и когато влязох на светло видах раната. Яко ожулване, същото, както когато като деца играехме зад блока на футбол и си жулехме колената. Зарастваше бавно и хващаше една брутално грозна и твърда кафява кора, която в един момент почваше така да сърби, че не можеш да не я разчоплиш. Намазах я с йод, понеже ми досвидя ракията, но така ме защипя, че подскачах минута на един крак, вирнал лице към тавана с присвити очи. Бозов правеше спагети и слушаше крийдънс. Когато го гледах да готви, ме хващаше яд , че не се задомих. Една женичка щеше да изглежда далеч по изящна зад печката, от тоя мурук с престилка. Вероятно и Бозов си мислеше подобни неща, когато се случех аз пред тази печка. Но днес бе немислимо да си домъкнем жени, понеже коя щеше да иска да живее в тия отшелнически условия, далеч от цивилизацията и чакаща Великият вход. С Бозов чакахме великият вход , което за незапознатите е пришествието Господне. - Бозка- казах, сядайки на масата- зависими сме, брат! Той не ме чу, а се подрусваше в ритъм със Lookin' Out My Back Door . Крийдънс са велики! - Бозов, зависими сме - изкрещях аз! - Чух- отговори той- зависим съм от тая група, признавам! -Не бе, зависими сме от алкохола.. - Съгласен съм! - Скоро ходил ли си отзад, зад къщата- попитах - Да, вчера. Хвърлях бутилки - Те са навсякъде, Бозка, навсякъде. Току що се претрепах в някакъв чувал и си прецаках лакета. - Да, много станаха. Но за жалост не можем да ги върнем. Навремето гледах един клип, дето едни строеше къща от стъклени бутилки..Представяш ли си- обърна се той с тенджерката в ръце. Каква светлина ще струи вътре? - Не е добре работата- казах и си налях малко джин. Знам че човек ако не пие много но редовно, става битов алкохолик. - Какво е много и какво е малко, това е въпроса- рече Бозов философски и сложи две чинии на масата. Сетне с черпака бавно разпредели димящите спагети, отвори нов кетчуп и обилно ги поля.- Има и кайма вътре, Саше, прясна каймичка от баба ти Стана. Заклала едно говедце и вчера взех кило и я смлях. После си наля джин, капна малко тоник и си бутна вътре парче мандарина. Креедънс тихичко огласяха ноща и ми стана едно такова безметежно приятно. - Бозич, добре си живеем ние тука, имаме си маза, имаме си суджуци, имаме си градина. А какво да кажат хората в града? Те са обречени. Догодина ще насеем див коноп, но не за пушене, което е ужасно вредно, а за правене на масло от него. Първо страшно хранително, сетне страшно лекарство. Четох го тва в една книга. Но не знам от кого е, нямаше корици. -Айде да ти е сладко, каза Бозов и засмука сноп спагети.- Може да правим спагетите със масло от тоя коноп.Интересно какво ще стане на вкус. - Как ли живе тая баба Стана. Бозов, според тебе тая бабка на колко е години? - Не повече от сто! Подписвам се, че не е на повече. Няма ни един зъб, а хората след сто стават като пеленачетата. Поникват им чисто нови бели зъби. Почнах да ям. Навън през джама луната светеше, печката бумтеше и светът изглеждаше омиротворен. Напихме се. До козирката. Бозов си денсеше сам на Крийдънс, аз се свлякох от ъгълчето и масата и запълзях към вратата. Отворих я и излязох на верандата на четири крака. Лъхна ме хладен въздух, а небето пращеше от звезди. Пропълзях в храстите и светнах с фенерчето на телефона си. Лежах на една страна и видях как няколко черни дебели мравки крачеха досами лицето ми. Отиваха на някъде много целенасочени, но не носеха нищо. Обикновено мравките носят разни неща в мравуняка, трохи, клечки, мъртви части от насекоми, но тези просто си вървяха три в редичка. Абсолютни хаймани. - Къде отивате мравчици, мили, скапани малки черни мравчички, провлачих аз. Къде си мислите че отивате, а?. Ето, ако искам ще ви смачкам и никъде няма да стигнете.А ако искам ще ви пусна. Много ме досмеша и започнах сам да си се кискам. Ще ви пусна, ако обещаете нещо, малки мравчици нещастни, грозни! Ако обещаете на никой да не казвате на какво приличам? Обещавате ли? Те припкаха чевръсто напред. И въпреки че им подлагах разни клончета и клечки, ги заобикаляха или прескачаха. -Мравчици малки , черни- нареждах аз- вие сте най- невинните същества на тая планета.Не мога да си представя нещо по невинно. Може би някой червей, или митохондрия е по невнна, или пък някой мавър. Вие мравчици дребни нищожни, виждали ли сте мавър? И аз не съм. Никога нищо не бих ви сторил, да знаете.. Покрай мен сте в пълна безопасност. Ние хората, мили мои, ние сме пълни идиоти. Недоумявам що за идиоти сме и за какво аджеба сме се пръкнали въобще. Какво делим, кажете? Вие, мравчици, делите ли нещо, не, нали? Но ние делим. Делим кажи речи всичко. Избиваме се като луди. Но краят иде. И всичко ще се нареди. Та обещавате ли, мърморех в полусъница- Обещавате ли да си мълчите? Кажете- настоявах аз поне петнайсет минути.Най - накрая те обещаха и съм позадрямал. Събуди ме химна. До къщата имахме пилон. Е, не беше метален, а беше от тези дивите орехи, които стават като висок прът. На него бяхме сложили въже и отгоре макара. Всеки ден , или почти всеки, вдигахме националния флаг. Бозов изкарваше с удължител малкото си касетофонче и пускахме химна на България.Понякога се объркваше и от касетофона се разливаше Крийдънс, но той не се панираше и чевръсто махаше касетката.. Сега както си лежах, видях Бозов да седи мирно под пилона, тоест под ореха, гол до кръста, с военен панталон. От онези маскировъчните. Изглеждаше хем нелепо, хем някак патетично. Почти ме обхвана национална гордост и въодушевление, но се спрях насила, щото иначе трябваше и аз да се разхвърлям по панталон и да стоя мирно, а главата така ме цепеше, не е истина. Бозов ме видя че го зяпам. - Ставай- кресна заповедно той- на химна не се лежи! Станах послушно, поотупах се и така изслушахме химна. После Бозов започна да тича насам натам, като размахваше ръце и пуфтеше. После спря и взе да си върти кръста, да се навежда да си пипа върховете на пръстите, въобще правеше някакъв вид смеховата физзарядка. -Бозка, ти да не си се побъркал, брат? - Реших, че трябва да се вземем в ръце. Никакво пиене- каза той- а вземането в ръце, става именно по този начин. Поне това разбрах от казармата. Ставаш рано, слушаш химна и правиш физзарядка. Сетне всичко друго не е в твоите ръце. Разхилих се , чак се закашлях. После направих кафе и седнах на едно пънче да се попрепичам на току що изгрялото слънчице, за да трупам витамин Д. Бозката търчеше наоколо, а петте кокошчици на баба Стана чокаха и закусваха нещо пред оградата. Бозов взе едно топорче и отново гол до кръста, героично отиде за паднали вършини в гората. Аз взех да разтребвам разни неща в гаража, за да бъда полезен и в един долап намерих една стара дамаджана. Пълна! Имаше коркова тапа и когато я извадих и потопих пръст, разбрах че това е първокласна ракия, вероятно останала още от времето на Бозовият дядо. Явно нашият подвиг по пълната промяна щеше да започне от утре. А може и от вдругиден. Тази дамаджана щеше да ни зове и трябваше да я унищожим по един, ли друг начин. Позорното и изливане ми се струваше нещо като престъпление спрямо паметта на старият Бозов. Та реших да го изчакам младият му внук да се върне и да го обсъдим. След два часа, той се появи, мъкнейки един цял грамадански дънер. Беше загубил някъде топорчето и беше доста кисел. - Бозка, намерих нещо в гаража- започнах аз отдалече - Аз пък изгубих нещо- рече той- на дядо старото топорче. - Хе, да но дядо ти ни е оставил нещо в гаража да се утешим по този повод. Дамаджана с гроздова. Сигурно е на двайсе зими! Очите на Бозов посветнаха. Правеше се сякаш се бори с нещо. Но аз вече знаех резултата. Вечерта си направихме салата. Пуснахме си Форест Гъмп и си наляхме. 20 годишна гроздова. Нямате на идея за какво става дума. След края на филма излязохме да попикаем малко. И пак си поседнахме. И взехме да си лафим. -Ти чувал ли си за Слави Бинев - попитах? Чувал ли си? Не си чувал. Де си блял? Това е политолог, министър. Умен. Даже светиите са го направили архимандрит, но той избягал в Брюксел. Ядял луканка с мавруд и сто годишно уиски, не като нас с тебе изсъхнала кървавица и ракийка. - Не обиждай на дядо ракията. Не я заменям за сто годишните американски боклуци. Тебе някога били ли са те заради Кромуел, Саше? Кажи- кокореше ми се Бозов. Винаги почваше така да се кокорчи към два - три часа посред нощ. Вероятно искаше да не заспи, или де да знам, но беше супер смешно?- Мене са ме били. Едни англичани на морето ми избиха един зъб. Ей тука беше между тези. Англичаните ми го избиха, щото казах, че Кромуел е блатна свиня. Да. И сега така мисля и стоя зад думите си с цялата си снага. Заради Кромуел светът страда и ще страда. Заради една блатна свинчуга. - Блатна... Блатна свинчуга. Прасе. А на мен Чърчил ми мяза на прасе, с този цилиндър. - Я го кажи на някой англичанин, да видиш. Смееш ли? Това е смелост, ще ти отрежат главата. - Ще го кажа веднага. Само намери англичанин. Веднага ще го кажа. Първо ще му искам една английска цигара. Никога не съм пушил такава. Ще я изпуша и тогаз ще му кажа, че Чърчил е прасе в цилиндър. И го уважавам, колко уважавам Кромуел. А от тебе разбрах що за стока е тоя Кромуел. Един дол дренки са. Даже ще го сритам и заплюя в мръснишката мутра. - Как мислиш, Саше, ще ли нападнем Иран, ели няма? - Ще нападнем. И така трябва. На мен прадядо ми по майчина линия е познавал един евреин. Да! Даже са пили заедно. Тоест прадядо пил, а евреинът му викал - наздраве. Ще нападнем. Ти иранец виждал ли си, Бозка? Молла. Дето държи жена си увита в бюстие и не я носи ни на зъболекар, ни на нищо не я носи. Държи я зачулена в някой ъгъл и там само се възпроизвежда. Трябва да нападнем! - Аз пък не знам. Знам, че имат космически системи. Сашо, та те летят в космоса. За десет минути стигат до Ню Йорка и обратно. За десет минути. Ти за десет минути мош ли се изпика? Не мош, а те летят. Има един Кеше. Ирански мистик, който имал ядрена чиния. - Летят! Ние да не би да не сме? И то кога? Кога нямаше, нищо нямаше. И Рукавишников горе пика в космоса от ракетата, защото они не сложили клекало. Забравили. Облетя земята и я опика отгоре. И нашият Жоро и той летя, но какво е направил не казват, от скромност. Ако там си подадеш накрайника горе и става на буца лед. А ако те уцели астероид, дори и малък, като семка, и не става от тебе нищо. Съвсем нищо не става от тебе. - Саш, а те с Рукавишников горе дали са поляли? - Кое? - Полета, луната, малко ли е да летиш до луната. - Не е малко, даже е много. Струва си една столичная. Дано са поляли! - Дано... - Аз бих полял сега. - Дай с дясната, така, полечка. - Айде, за Луната! - За луната...! Помълчахме малко. - Поляли са- промълви Бозов- Помня, че Брежнев казал за Гагарин, как му се размътил илюминатора по никое време. Това го казаа и за наще. Значи те са го замътили да не се вижда и са поляли. Пиянствали са, но не се е видяло. Столичната е малка на размер, скрили са я в кофража. - Значи са поляли. Това е добре. А е да си безтегловен, като какво е? - Ами аз сега, да ти кажа, съм почти безтегловен. Нещо такова е, и ако полееш там и съвсем нямаш тяло, ни глава, само се рееш. Рееш се- замислено повтори пак Бозов- това е като блаженство. Да политнеш и никога да не се връщаш тука. - Затова им завиждам, ама и не им завиждам, щото са се върнали. Аз ако съм и като кажат, кръгом, ще се ухиля на илюминатора и ще го замажа. Ще дръпна ръчката и напред. - Няма да се върнеш? - Няма - Това е като да умреш. - Да! - Бозов ме погледна със странен поглед. Знаеш ли какво чух? - Какво? - Един каза че най-лесно се умирало, като си поемеш много бърже въздух 40 пъти и го задържиш за минута и сетне като го изпуснеш и предаваш Богу дух. Интересно, а? - Интересно. - А дали боли? -Кое? -Ами умирането. Според мен боли. - Зависи от какво си взел да умираш. Щом умираш, значи дефакто мозъкът и сърцето ти спират да фукнционират тоест и другите органи, де.. Ама да речем те боли корема, Бозка. Това е защото нервите ти изпращат сигнали до главния мозък и той ти казва "боли ме!". Ако той спре да работи, няма кой да ти каже, че те боли. Следователно, самото умиране вероятно не боли, когато мозъкът изключва. Вероятно никакви чувства не изпитваш, но дори и да ги изпитваш, са много по-различни и непредставими за нас, все още живите. - И сетне какво- пак замислено, вторачен пред себе си промълви Бозов? - Ами сетне е Екзитус леталис.Тъмнина...40дена...паметник...задушници... това е което се знае. Но това което не се знае, но първом се вярва и сетне почва да се знае е, че едни отиват право там, в царството небесно, други остават вън от него. По едно време сме заспали. Бозката става за нещо, хързулна се на едно повръщано и изруга.После го чувах как диша учестено и някак много бързо.После пак става и ходи насам-натам, цигара пали, пуши, пак легна. А аз само си лежах, като по-безопасно и мислех какво ли е да пикаеш в космоса, където всичко е обледено, а земята е една мъничка, мъничка точица. Страшно е някак. Виждах луната преди малко през прозореца, но отмина. Тука е по-добре, не е чак така обледено и за да пикаеш не е нужно да си герой на КПСС. Нужно е просто да ти се ходи, а най-вече да си пил е нужно...