Калчо

Аз живея в блок. Той е осем етажен и на всеки етаж има по два, а понякога и по три апартамента. Навремето бяха пълни. Преливаха от народ. Само в нашият вход бяхме една тумба дечурлига.На осмият беше Хапчев. С него изпуших първата си и почти последна цигара. Космос. Баща му беше намерил от някъде сума пакети от тази марка. Ние си взехме и на тавана запалихме. Имах чувството, че попаднах в орбита. Зави ми се свят, помня и едва останах на крака. Бяхме бандата от вход Ж. Воювахме със няколко други банди от блок "Тодор Койнов и "Ана Вентура. Зимата се замеряхме със заледени снежни топки, а лятото със буци пръст. Тогава не беше като сега. Снегът стигаше метър, а ние малки, цели потъвахме в него. Нямахме днешните модерни шушляци и непремокаеми обувки и да си навън при минус 10, с по метър сняг, си беше приключение. Носех от онези стари платнени анцузи, които имаха нещо като ластик на края, да не ти се вади крака, а колената им винаги седяха провиснали, като торби. Якето ми беше старото на батко, а ръкавиците плетени със само един пръст. Как сме се оправяли с тоя един пръст, незнам. В един момент, целият си мокър отдолу догоре, мокро ти е якето, шапката, и долните гащи. Ръцете ти са като ледени висулки, носът мораво червен, а краката си не ги усещаш.Ходехме на замръзналото жабешко блато, така наричахме едно изкуствено направено езеро, което се използваше като преливник на каналицацията и там върху замръзналата вода, правехме геройства. Едно геройство няма да забравя. Имаше едно момче, Калоян, от вход А, доста пълен, но и доста луд. Той пръв тръгна върху замръзналото блато с твърди и уверени крачки. Всички седяхме и гледахме, затаили дъх. Изведнъж се спря и се извърна към нас, а под него ледът взе да пука. Калоян разпери ръце и бавно започна да потъва, а очите му бяха станали огромни от страх. Там бяхме аз, Пешо Салака, Евлоги и Мартин Шопа. Бяхме на по десетина години. Никой от нас не реагира, бяхме се вцепенили, само Шопа се метна и взе да лази по леда, сякаш бе тренирал за такава ситуация. Прилижи се и подаде ръка на Калоян. Изтегли го и го довлече до ръба. Когато му съблякахме шубата, тя остана да седи на леда изправена. Беше се вледенила. После Шопа стори и още много други геройства, които в нашите очи бяха кажи речи нечовешки. Веднъж скочи от третия етаж, за да играем на стражари и апаши, понеже техните го бяха залостили у тях, а веднъж наби и един баткис с пет години по- голям, който тормозеше квартала. Въобще старото време беше забележително, а ние бяхме еднакви, поне външно и никой нямаше нито айфон, нито таблет, ни компютър. Всеки, обаче имаше поне по два три шева по тялото и задължително си бе чупил я ръка, я крак. Моята глава, например, беше чупена лично от Шопа от удар с тухла. Беше се покачил на трафопоста, и понеже тогава само той успяваше да се покачи,мяташе отгоре разни съкровища, а ние ги събирахме отдолу. Та тогава метна и някаква тухла, точно врху кратуната ми. Две седмици ходех с бинт, като космонафтите, когато им свалят скафандъра. Бяха славни времена. Майките ни крещяха от прозорците по нощите, да ни кажат че манджата била сложена и как щяли сме да ядем бой, ако веднага не се приберем. Мен ме прибираха с брат ми към осем, Пешо по рано, а шопа и ангел, почти никой никога не ги прибираше. Те сами се прибираха. От глад.Някъде тогава падна и комунизма. Ние не знаехме какво значи това и как пада един комунизъм. Нито знаехме какво точно е това нещо и като падне какво му става. Сега знам, че нищо не му е станало. Само виждах че възрастните бяха доста превъзбудени от този инцидент и бързо в главите ни се запаметиха техните възгласи- "четиридесет и пет години стигат, времето е наше". Времето винаги е било наше, поне в моята глава и съм се чудел ако не е наше, то чие ще е, но така или иначе се сещам как с Шопа вървяхме покрай пейките където се събираха бабите и дядовците и им крещяхме, че времето е наше и четиридесет и пет години стигали. Гонеха ни с бастуните. Незнам защо не се радваха, а и незнам защо всички основно на тях ги разправяха тези неща за времето и тия 45 години. В нашият вход, на вторият етаж, живееше Калчо. Такова име и досега никога не съм срещал, освен в книгата за Ян Бибиян. Калчо ми звучеше много странно. Защо трябва някой да се казва така? Защото е от кал, защото е кален, или защото е калЕн. Чудя се и досега. Калчо, обаче, беше калЕн. Беше се калил от подигравките ни и винаги седеше намусен на първия етаж до входната врата, гледайки навън през прозореца. Децата са зли. Който си мисли обратното, или не е виждал и наблюдавал деца, или не е бил никога дете, или пък не е наблюдателен и самокритичен. Детето е жестоко и постъпва жестоко. То е странна смесица от абсолютна жестокост и същевременно невинност, и добродушие. Сега знам, че това е понеже няма ясно изградени понятия за добро и зло. И ако никой не му ги гради, от малко зло дете, то се превръща в голям зъл възрастен човек. Та Калчо беше заобиколен от всички нас, малки злодеи, които както кокошките не приемаха никой различен. Ако си различен в кокошкарника, кокошките те кълват. Веднъж видях една такава кокошка на село Мечка как я гонеха и я кълвяха другите, а тя търчеше като улава из двора. Беше от чужд кокошкарник и беше влязла в нашият двор. Някаква малка японска кокошка. По дребна и по- шарена.Съседката отнякъде се беше снабдила с такъв петел и такива кокошки и те прелитаха през плета. Калчо беше различен. Беше роден един такъв крив. Дребен с неправилна походка и голяма глава. Всички се страхувахме от него. А ако го срещахме на първият етаж където стоеше често, бягахме с викове от него. Аз лично го мразех. Той беше малко по- голям от нас и мислех, че сякаш също ни мразеше. Изглеждаше агресивен, а вероятно и обиден от презрителното ни отношение, и от това, че ние играехме, и бяхме дружина, а той само ни гледаше отзад зад стъклото, и беше абсолютно сам. Винаги беше сам. Това е участта на различните. Но ще ви разкажа нещо, което ми промени мнението за него, и макар пак да ме беше страх, и пак да странях от него, вече някак не го мразех така силно. Просто осъзнах, че не знам кой всъщност е той. Веднъж си спомням слизах да хвърлям боклука и Калчо стоеше долу на първият етаж, както винаги. Аз понечих да вляза пак в асансьора, както винаги и да избягам, като знаех, че след час него няма да го има и щях да мина през вратата. Но тъкмо понечих и той за пръв път не изръмжа срещу мен, както правеше, вероятно като защитен механизъм, а ми показа в ръката си една хартиена птичка. Също както днешните оригамита. Но тогава съвсем нямаше такива неща. И до ден днешен се чудя как я беше направил. Защото той я беше направил. За пръв път това момченце ми каза името. А ние, за тези десетина години в един вход, никога не се бяхме запознавали. Каза: -Веско искаш ли да ти покажа нещо? Аз мълчах някак гузно до асансьора. Хем гузно, хем ядосано. Как си позволява този въобще да ме заговаря. Та ние трябваше да бягаме от него, да се страхуваме. Той ни беше враг. А сега, говори. Че и говори на мен. И за пръв път не си тръгнах. Но не се и приближих. Просто мълчах и го гледах. И тогава той хвана птичката отзад за опашката, отвори нескопосано със своята урудлива походка вратата и я подхвърли навън. И тя не падна. Птичката не падна, а се понесе нагоре и я поде някакъв вятър, завъртя я право над на чичо Колев ладата и я вдигна, вдигна все по нависоко, докато се загуби от погледа ми. Аз гледах със зяпнала уста и дори тръгнах по стъпалата нагоре и я гледах от втория и третия етаж, докато се скри. Сетне продължих пеша и се прибрах, като не се върнах при Калчо. След час, пак слязох и него го нямаше. Там, до тръбата на парното, обаче седеше абсолютно същата малка хартиена птичка, направена от един лист от блокче за рисуване. Взех я и излязох навън пред входа. Подметнах я нагоре и тя подхвръкна и падна в градинката. Пак я хвърлих и пак падна. Тук или имаше някакъв чалъм, или птичката не беше същата. Само дето беше напълно еднаква с онази Калчовата, която отлетя. Това нещо ми се е запечатало в ума и още го помня. Прибрах птичката в един шкаф. Минаха години. Калчо и неговото семейство изчезнаха от входа и сякаш всички забравиха за тях. Струва ми се, че дори и никой не забеляза отсъствието им, а ние , малките злодеи си отдъхнахме. Вече бяхме пълновластни господари на входа. Порастнахме. Един по един народът се изпожени, родиха се деца, повечето от бандата заживяха по чужбините. Аз самият, продължавам да живея в старият вход и днес никой от старата тайфа не е тук. Асансьорът е все същият, още се вижда издрасканото с ножка - долу бкп, което шопа надраска преди 25 години. Входната врата си е същата стара, тежка, метална врата с разбита брава, а в мазата има една паяжина на тавана в ъгъла, като огромно бяло одеало, която си я спомням още от пет годишен. И не щеш ли вчера видях Калчо. Мина по улицата, като гледаше към входа. Едвам вървеше, накривен на една страна, главата му бе все така голяма, а тялото все същото, ниско, накривено и набито. Само лицето му се бе променило. Много сбръчкано, много изстрадало сякаш, но го познах. Очите му бляскаха странно, като гледаше към старата входна врата. Не ме позна и гледаше някак през мен, сякаш спомняки си нещо. После отмина бавно клатушкайки се към пресечката. Прииска ми се да му подвикна, да ида, да го питам как е, какво става с него. Но нещо беше сякаш заседнало на гърлото ми. Та аз никога не бях даже говорил с него. Винаги му се бях подигравал. Винаги и винаги го бяхме обиждали, дори целили с камъни. Нямаше начин. Нищо не направих. И Калчо си замина. Завинаги. Но се върнах, отворих старият шкаф и там в дъното видях онази стара хартиена птичка. Забутана в ъгъла, омачкана, натисната от някакви дрехи, но там. Не я бях изхвърлил. Взех я и излязох на балкона. Държах я за опашката, също както я държеше Калчо навремето. Сетне леко я подхвърлих нагоре и тя полетя. Ако щете вярвайте. Полетя нагоре, а не падна долу. Вдигна се бавно, като жива и се понесе нагоре, над училището , скривайки се от погледа ми. Седях и гледях след нея като замаян. Понечих да тръгна да я търся, но се отказах. Тя летеше, а не падаше. И се почувствах горд! Нещо което никога нямаше да ми мине през ума преди.. Горд, че успях да направя нещо, като Калчо. Да хвърля хартиена птичка и тя да не падне. И днес се чудя на това. Вятър ли случи, или какво, незнам. Знам само, че това беше съвършеното оригами, направено от несъвършеният Калчо, който реших, ако отново някога пак видя, да потупам по рамото и да му кажа едно- "Извинявай, човече! Големи сме глупаци! Прости ни! А дали пък затова не полетя тая птичка? Може би, за да отиде и да кацне на рамото му, като му прошепне на ухото- " Те разбраха!Вече не ги е страх от теб! Ти си част от тайфата!" Кой знае.. Дано да е тъй..

Цирк Балкански

Сбрали се осем юнаци. От личен по личен с калпаци. Нарамили пушки, ножове. ИзкОпали си даже гробове. Па тръгнАли да бунят народа. Всеки в торбата с Айпода. Със карти в портефейла на Visa. На Версаче с костюмче и риза. На ръката с часовник на Гучи. Всеки върти, лъже, маже и сучи. Да тръгне след него тълпата. Да текне най- после парАта. Та човек не може да живее, да се радва, да плюска, да пее, ако няма една- две вили в Монако, и не фъска шампанското яко. Затуй тея лични юнаци, захвърлиха свойте калпаци, и туриха фес и потурки, и станаха си мижиТурки. Но крачеха важни- надути ,напети, а тайно минаваха ред за сюнети.. И време дойде да излъчат войвода, и както е рекъл нявга народа- - Нищо по смело от глупотията няма, тя цели нации мята във яма! Та тия осем народни глупаци, със фесове наместо с балкански калпаци, за воевода избраха пак Бочко Тиквоча, и на мегдана заклаха затуй няколко коча, народът пък радостен мяташе капи, и всеки започна го щъркел да хапи. Бях там, три дена пих до насита, че не може напряко ръжен да се рита. Там Боцето блесна, като еманация, на цялата тая смахната нация. И за да скрепи съюза най- накрая, взе за булка общата Мая. А капак на тоя цирк Балкански, качен на масата по бански, Сам тури Мишо Миков, пиян, подпрян на Сашо Диков, -Наздуаве, другари, викна мощно той! И без срам, без сълзи и без капка бой, но единствено с цел да докопа надника, целуна публично на Бочката задника. При тая гледка се извърнах. На Бареката в потурите повърнах. Обърсах си устата на Сидеров във феса. Нарекох Цецка проста простакеса. И в мен загнезди се желание едно, да съм си с куфара на терминал 1.

Майка

Не може майчицата, това е невъзможно, да я замести даже приказна любима! Друго е и твърде сложно, както сложна е и простичката рима. Да се усети трябва, да се изживее, да те прониже оня, острият кинжал, сълзи да рукнат, сърчице да прималее, да ти се ще изобщо да не си живял. И нейде във сърцето ти, Тя, там, мила, там нейде, сгушена и мъничка седи, далеч от всичко, сякаш се е скрила, и масата пак с прибори реди... И чака пак да дойдат скъпи гости, снахите, внучетата, и големите деца, сред пълнен с орехи шаран без кости, и цяла купа боядисани яйца.. И не е вярно , че е само спомен вече, но жива е, в сърцата им живее, обичаща, обичана, със нейното елече, застанала е на вратата и се смее..

За блоковете и 8 мият етаж

Разни мисли за блоковете и специално за последният етаж, които може да са от помощ на някого. Лични мои открития. 1.Блоковете от периода на комунизъма са направени като бомбоубежища. 2.Почти вечни са , с оглед на живота на обитателите им, които сумарно рядко живеят повече от 200 години. Дори да се наклони, блокът, незнайно защо не пада. Има един такъв в Русе до гарата. 3.Вътре в панелите има някакъв нещастен стодопор, нищо че не се вижда. На един комшия му се беше отчупило парче от стената, защото стрелял без да иска в стаята. Той е ловец. Та тогава видяхме , че вътре има стодопор. 4.Тоя стодопор за нищо не служи, затова си залепете отвътре друг. 5.Отвън е почти безсмислено да лепите, понеже вероятно ще ви го разлепят от управляващите, за да залепят свой, срещу заплащане. 6. Съпротивлявайте се! 7.Ако ще купувате апартюмент, гледайте да сет някъде по средата на блока. Обикновено на 4 тия етаж и на осмия има дебела тръба в банята която топли страшно, а в другите етажи има една нещастна малка тънка тръбица. 8.Очаквайте ако сте на 4 тия, или на 8 мия етаж, постоянно някой да ви натяква за тая тръба. 9.Да не ви пука. 10.Някой казват че на първите етажи било по добре от последните, но аз открих , че това съвсм не е вярно. Ако си на последният етаж, може и да имаш проблем с покрива, така е, но този проблем е нищо в сравнение с това да си на първия и да ти текат говната на целият блок у вас и да вони от мазата на кенеф. Обикновено когато някой се изходи, то нещото полетява със страшна сила надолу поради гравитационните сили, а не отива нагоре. Така че дори да стане авария, да се прецака тотално канализацията, да удари ракета блока и тн, то на осмият въздухът ще е свеж като в алпите, а на първият ще е нещо страшно. Ако се замислите в основата на дърво рядко ще видите хралупа, обикновено тези неща ги правят на средата на дървото или на високо. Защото каквото и откъдето тече- тече надоле! 11.Ако сте на 8 мият етаж никой няма да си ръси трохите по главата ви. Невъзможно е. Няма да си ръси и пепелта от скапаните цигари. Отгоре никой не тропа, не крещи, не блъска главата на жената в стените или в пода. Отгоре няма никой! 12.Ако сте на 8 мия етаж, то вие вероятно имате ключа от тавана. Това е доста ценно притежание. Горе има асансьорна будка, и има една голяма стая. Празна. Аз например там си държа всякакви неща. Тоест ако сте на 8 мия , имате още една маза. Също когато долу е кално и мръсно, вие ако сте пушач, или пък любител на музиката, залезите или изгрева/ не се сещам да съм виждал изгрев, освен на един Джулай във Варна, когато се събудих на плажа обграден от тумба рокери/, можете да си се разхождате на самият покрив и няма да срещнете кьорав човек. Нещастните хора на по долните етажи могат да избягат за малко от жената на едно място по- малко от вас. Вие имате цял покрив. 13.На покрива има гълъби. Ако нямате препитание, то ви трябва една прашка. Тъжно е , но това е реалноста понякога. Също понякога е просто приятно преди да заспиш да не чуваш нищо друго освен как гълъбчетата ходят по ламарината. Чува се , уверявам ви е и приятно. А ако вали дъжд, барабаненето по покрива приспива чудесно. Проблем е когато гълъбите правят секс. Тогава настава страшна суматоха и трополене. Просто мятате една пиратка през одушника който се намира точно над прозорците ви и настъпва тишина. 14.Можете да се качите на покрива и да пикаете отгоре, докато това през терасата е по трудно, ако е остъклена. 15.Асансьорът спира рядко на осмия. Вероятноста да спре е осем пъти по- малка от колкото на другите етажи. Освен това никога не преминава през осмия и не се чува онзи отвратителен стържеш звук. 17. На осмият етаж ще кажи речи невидим. Почти никой не ви вижда, а вие виждате всичко. 18. На покрива можете да натрупате равномерен тен по цялото тяло. 19.На последният етаж никой не може да ви счупи джама, макар като деца да сме се опитвали с топка, или камъни. Не ви трябват решетки и като излезете на терасата никой не ви минава пред лицето. Веднъж бях на гости на един на 1 вия етаж и както стояхме на балкона, пред нас се появи главата на един баскетболист. Беше ужасно. Та от всичко това заключението ми е- купувайте си апартаменти на 8 мия етаж. Всичко друго ще ви донесе повече главоболия. Ако покривът тече ми пишете на лични, ще ви обясня откъде какво да купите, не е скъпо, всичко се продава в магазин Жираф. А сетне тия пари ще ви ги приспаднат от общите сметки в блока, че и ще ви останат за кафе на балкона, ако не сте разсипник. Понякога дори може да случите на съседи които са солидарни и да поправите заедно теча, но не разчитайте на това. Сетне , обаче, всеки си отива по етажа,а вие сте най - отгоре, като цар.

Откритието

Човек трябва да е честен, най-вече и първо пред себе си.Та ще ви призная една работа.С Бозов открихме нещо. Зависими сме от алкохола.Зад къщата вчера, когато бродих в тъмното да уринирам, се спънах и се попребих. Натъртих си зловещо лакетя. Изпиках се криво- ляво и когато влязох на светло видах раната. Яко ожулване, същото, както когато като деца играехме зад блока на футбол и си жулехме колената. Зарастваше бавно и хващаше една брутално грозна и твърда кафява кора, която в един момент почваше така да сърби, че не можеш да не я разчоплиш. Намазах я с йод, понеже ми досвидя ракията, но така ме защипя, че подскачах минута на един крак, вирнал лице към тавана с присвити очи. Бозов правеше спагети и слушаше крийдънс. Когато го гледах да готви, ме хващаше яд , че не се задомих. Една женичка щеше да изглежда далеч по изящна зад печката, от тоя мурук с престилка. Вероятно и Бозов си мислеше подобни неща, когато се случех аз пред тази печка. Но днес бе немислимо да си домъкнем жени, понеже коя щеше да иска да живее в тия отшелнически условия, далеч от цивилизацията и чакаща Великият вход. С Бозов чакахме великият вход , което за незапознатите е пришествието Господне. - Бозка- казах, сядайки на масата- зависими сме, брат! Той не ме чу, а се подрусваше в ритъм със Lookin' Out My Back Door . Крийдънс са велики! - Бозов, зависими сме - изкрещях аз! - Чух- отговори той- зависим съм от тая група, признавам! -Не бе, зависими сме от алкохола.. - Съгласен съм! - Скоро ходил ли си отзад, зад къщата- попитах - Да, вчера. Хвърлях бутилки - Те са навсякъде, Бозка, навсякъде. Току що се претрепах в някакъв чувал и си прецаках лакета. - Да, много станаха. Но за жалост не можем да ги върнем. Навремето гледах един клип, дето едни строеше къща от стъклени бутилки..Представяш ли си- обърна се той с тенджерката в ръце. Каква светлина ще струи вътре? - Не е добре работата- казах и си налях малко джин. Знам че човек ако не пие много но редовно, става битов алкохолик. - Какво е много и какво е малко, това е въпроса- рече Бозов философски и сложи две чинии на масата. Сетне с черпака бавно разпредели димящите спагети, отвори нов кетчуп и обилно ги поля.- Има и кайма вътре, Саше, прясна каймичка от баба ти Стана. Заклала едно говедце и вчера взех кило и я смлях. После си наля джин, капна малко тоник и си бутна вътре парче мандарина. Креедънс тихичко огласяха ноща и ми стана едно такова безметежно приятно. - Бозич, добре си живеем ние тука, имаме си маза, имаме си суджуци, имаме си градина. А какво да кажат хората в града? Те са обречени. Догодина ще насеем див коноп, но не за пушене, което е ужасно вредно, а за правене на масло от него. Първо страшно хранително, сетне страшно лекарство. Четох го тва в една книга. Но не знам от кого е, нямаше корици. -Айде да ти е сладко, каза Бозов и засмука сноп спагети.- Може да правим спагетите със масло от тоя коноп.Интересно какво ще стане на вкус. - Как ли живе тая баба Стана. Бозов, според тебе тая бабка на колко е години? - Не повече от сто! Подписвам се, че не е на повече. Няма ни един зъб, а хората след сто стават като пеленачетата. Поникват им чисто нови бели зъби. Почнах да ям. Навън през джама луната светеше, печката бумтеше и светът изглеждаше омиротворен. Напихме се. До козирката. Бозов си денсеше сам на Крийдънс, аз се свлякох от ъгълчето и масата и запълзях към вратата. Отворих я и излязох на верандата на четири крака. Лъхна ме хладен въздух, а небето пращеше от звезди. Пропълзях в храстите и светнах с фенерчето на телефона си. Лежах на една страна и видях как няколко черни дебели мравки крачеха досами лицето ми. Отиваха на някъде много целенасочени, но не носеха нищо. Обикновено мравките носят разни неща в мравуняка, трохи, клечки, мъртви части от насекоми, но тези просто си вървяха три в редичка. Абсолютни хаймани. - Къде отивате мравчици, мили, скапани малки черни мравчички, провлачих аз. Къде си мислите че отивате, а?. Ето, ако искам ще ви смачкам и никъде няма да стигнете.А ако искам ще ви пусна. Много ме досмеша и започнах сам да си се кискам. Ще ви пусна, ако обещаете нещо, малки мравчици нещастни, грозни! Ако обещаете на никой да не казвате на какво приличам? Обещавате ли? Те припкаха чевръсто напред. И въпреки че им подлагах разни клончета и клечки, ги заобикаляха или прескачаха. -Мравчици малки , черни- нареждах аз- вие сте най- невинните същества на тая планета.Не мога да си представя нещо по невинно. Може би някой червей, или митохондрия е по невнна, или пък някой мавър. Вие мравчици дребни нищожни, виждали ли сте мавър? И аз не съм. Никога нищо не бих ви сторил, да знаете.. Покрай мен сте в пълна безопасност. Ние хората, мили мои, ние сме пълни идиоти. Недоумявам що за идиоти сме и за какво аджеба сме се пръкнали въобще. Какво делим, кажете? Вие, мравчици, делите ли нещо, не, нали? Но ние делим. Делим кажи речи всичко. Избиваме се като луди. Но краят иде. И всичко ще се нареди. Та обещавате ли, мърморех в полусъница- Обещавате ли да си мълчите? Кажете- настоявах аз поне петнайсет минути.Най - накрая те обещаха и съм позадрямал. Събуди ме химна. До къщата имахме пилон. Е, не беше метален, а беше от тези дивите орехи, които стават като висок прът. На него бяхме сложили въже и отгоре макара. Всеки ден , или почти всеки, вдигахме националния флаг. Бозов изкарваше с удължител малкото си касетофонче и пускахме химна на България.Понякога се объркваше и от касетофона се разливаше Крийдънс, но той не се панираше и чевръсто махаше касетката.. Сега както си лежах, видях Бозов да седи мирно под пилона, тоест под ореха, гол до кръста, с военен панталон. От онези маскировъчните. Изглеждаше хем нелепо, хем някак патетично. Почти ме обхвана национална гордост и въодушевление, но се спрях насила, щото иначе трябваше и аз да се разхвърлям по панталон и да стоя мирно, а главата така ме цепеше, не е истина. Бозов ме видя че го зяпам. - Ставай- кресна заповедно той- на химна не се лежи! Станах послушно, поотупах се и така изслушахме химна. После Бозов започна да тича насам натам, като размахваше ръце и пуфтеше. После спря и взе да си върти кръста, да се навежда да си пипа върховете на пръстите, въобще правеше някакъв вид смеховата физзарядка. -Бозка, ти да не си се побъркал, брат? - Реших, че трябва да се вземем в ръце. Никакво пиене- каза той- а вземането в ръце, става именно по този начин. Поне това разбрах от казармата. Ставаш рано, слушаш химна и правиш физзарядка. Сетне всичко друго не е в твоите ръце. Разхилих се , чак се закашлях. После направих кафе и седнах на едно пънче да се попрепичам на току що изгрялото слънчице, за да трупам витамин Д. Бозката търчеше наоколо, а петте кокошчици на баба Стана чокаха и закусваха нещо пред оградата. Бозов взе едно топорче и отново гол до кръста, героично отиде за паднали вършини в гората. Аз взех да разтребвам разни неща в гаража, за да бъда полезен и в един долап намерих една стара дамаджана. Пълна! Имаше коркова тапа и когато я извадих и потопих пръст, разбрах че това е първокласна ракия, вероятно останала още от времето на Бозовият дядо. Явно нашият подвиг по пълната промяна щеше да започне от утре. А може и от вдругиден. Тази дамаджана щеше да ни зове и трябваше да я унищожим по един, ли друг начин. Позорното и изливане ми се струваше нещо като престъпление спрямо паметта на старият Бозов. Та реших да го изчакам младият му внук да се върне и да го обсъдим. След два часа, той се появи, мъкнейки един цял грамадански дънер. Беше загубил някъде топорчето и беше доста кисел. - Бозка, намерих нещо в гаража- започнах аз отдалече - Аз пък изгубих нещо- рече той- на дядо старото топорче. - Хе, да но дядо ти ни е оставил нещо в гаража да се утешим по този повод. Дамаджана с гроздова. Сигурно е на двайсе зими! Очите на Бозов посветнаха. Правеше се сякаш се бори с нещо. Но аз вече знаех резултата. Вечерта си направихме салата. Пуснахме си Форест Гъмп и си наляхме. 20 годишна гроздова. Нямате на идея за какво става дума. След края на филма излязохме да попикаем малко. И пак си поседнахме. И взехме да си лафим. -Ти чувал ли си за Слави Бинев - попитах? Чувал ли си? Не си чувал. Де си блял? Това е политолог, министър. Умен. Даже светиите са го направили архимандрит, но той избягал в Брюксел. Ядял луканка с мавруд и сто годишно уиски, не като нас с тебе изсъхнала кървавица и ракийка. - Не обиждай на дядо ракията. Не я заменям за сто годишните американски боклуци. Тебе някога били ли са те заради Кромуел, Саше? Кажи- кокореше ми се Бозов. Винаги почваше така да се кокорчи към два - три часа посред нощ. Вероятно искаше да не заспи, или де да знам, но беше супер смешно?- Мене са ме били. Едни англичани на морето ми избиха един зъб. Ей тука беше между тези. Англичаните ми го избиха, щото казах, че Кромуел е блатна свиня. Да. И сега така мисля и стоя зад думите си с цялата си снага. Заради Кромуел светът страда и ще страда. Заради една блатна свинчуга. - Блатна... Блатна свинчуга. Прасе. А на мен Чърчил ми мяза на прасе, с този цилиндър. - Я го кажи на някой англичанин, да видиш. Смееш ли? Това е смелост, ще ти отрежат главата. - Ще го кажа веднага. Само намери англичанин. Веднага ще го кажа. Първо ще му искам една английска цигара. Никога не съм пушил такава. Ще я изпуша и тогаз ще му кажа, че Чърчил е прасе в цилиндър. И го уважавам, колко уважавам Кромуел. А от тебе разбрах що за стока е тоя Кромуел. Един дол дренки са. Даже ще го сритам и заплюя в мръснишката мутра. - Как мислиш, Саше, ще ли нападнем Иран, ели няма? - Ще нападнем. И така трябва. На мен прадядо ми по майчина линия е познавал един евреин. Да! Даже са пили заедно. Тоест прадядо пил, а евреинът му викал - наздраве. Ще нападнем. Ти иранец виждал ли си, Бозка? Молла. Дето държи жена си увита в бюстие и не я носи ни на зъболекар, ни на нищо не я носи. Държи я зачулена в някой ъгъл и там само се възпроизвежда. Трябва да нападнем! - Аз пък не знам. Знам, че имат космически системи. Сашо, та те летят в космоса. За десет минути стигат до Ню Йорка и обратно. За десет минути. Ти за десет минути мош ли се изпика? Не мош, а те летят. Има един Кеше. Ирански мистик, който имал ядрена чиния. - Летят! Ние да не би да не сме? И то кога? Кога нямаше, нищо нямаше. И Рукавишников горе пика в космоса от ракетата, защото они не сложили клекало. Забравили. Облетя земята и я опика отгоре. И нашият Жоро и той летя, но какво е направил не казват, от скромност. Ако там си подадеш накрайника горе и става на буца лед. А ако те уцели астероид, дори и малък, като семка, и не става от тебе нищо. Съвсем нищо не става от тебе. - Саш, а те с Рукавишников горе дали са поляли? - Кое? - Полета, луната, малко ли е да летиш до луната. - Не е малко, даже е много. Струва си една столичная. Дано са поляли! - Дано... - Аз бих полял сега. - Дай с дясната, така, полечка. - Айде, за Луната! - За луната...! Помълчахме малко. - Поляли са- промълви Бозов- Помня, че Брежнев казал за Гагарин, как му се размътил илюминатора по никое време. Това го казаа и за наще. Значи те са го замътили да не се вижда и са поляли. Пиянствали са, но не се е видяло. Столичната е малка на размер, скрили са я в кофража. - Значи са поляли. Това е добре. А е да си безтегловен, като какво е? - Ами аз сега, да ти кажа, съм почти безтегловен. Нещо такова е, и ако полееш там и съвсем нямаш тяло, ни глава, само се рееш. Рееш се- замислено повтори пак Бозов- това е като блаженство. Да политнеш и никога да не се връщаш тука. - Затова им завиждам, ама и не им завиждам, щото са се върнали. Аз ако съм и като кажат, кръгом, ще се ухиля на илюминатора и ще го замажа. Ще дръпна ръчката и напред. - Няма да се върнеш? - Няма - Това е като да умреш. - Да! - Бозов ме погледна със странен поглед. Знаеш ли какво чух? - Какво? - Един каза че най-лесно се умирало, като си поемеш много бърже въздух 40 пъти и го задържиш за минута и сетне като го изпуснеш и предаваш Богу дух. Интересно, а? - Интересно. - А дали боли? -Кое? -Ами умирането. Според мен боли. - Зависи от какво си взел да умираш. Щом умираш, значи дефакто мозъкът и сърцето ти спират да фукнционират тоест и другите органи, де.. Ама да речем те боли корема, Бозка. Това е защото нервите ти изпращат сигнали до главния мозък и той ти казва "боли ме!". Ако той спре да работи, няма кой да ти каже, че те боли. Следователно, самото умиране вероятно не боли, когато мозъкът изключва. Вероятно никакви чувства не изпитваш, но дори и да ги изпитваш, са много по-различни и непредставими за нас, все още живите. - И сетне какво- пак замислено, вторачен пред себе си промълви Бозов? - Ами сетне е Екзитус леталис.Тъмнина...40дена...паметник...задушници... това е което се знае. Но това което не се знае, но първом се вярва и сетне почва да се знае е, че едни отиват право там, в царството небесно, други остават вън от него. По едно време сме заспали. Бозката става за нещо, хързулна се на едно повръщано и изруга.После го чувах как диша учестено и някак много бързо.После пак става и ходи насам-натам, цигара пали, пуши, пак легна. А аз само си лежах, като по-безопасно и мислех какво ли е да пикаеш в космоса, където всичко е обледено, а земята е една мъничка, мъничка точица. Страшно е някак. Виждах луната преди малко през прозореца, но отмина. Тука е по-добре, не е чак така обледено и за да пикаеш не е нужно да си герой на КПСС. Нужно е просто да ти се ходи, а най-вече да си пил е нужно...

Не е лесно да си тъп. Или защо да не дразним стършелите.

Стоял си мирно и кротко един кошер. Нейде на майната си. Сред оазис ограден с прах, пепел, пясък и камили. Бил пълен с огромни стършели.От лошите. От лютите.Как се изхранвали не било ясно, вероятно крадяли мед от съседни пчелини.Но така или иначе, си жужали в него район и много не шавали. По едно време, отнякъде дошъл един дебел янки. С розови бузи, сини очички с цигара лъки страйк в устенцата, с бронежилетка, М16 и оптика за нощно виждане. . Приближил до кошера, посред бял ден, застанал пред прелката, отворил капака, изхрачил се отгоре и други неща направил, сетне взел една пръчка и разбутал извътре яйцата. И стършелите излязли, разлютени и умопобъркани. И полетели. Към родината на тъпият янки и на неговите лакеи. Всяка имала автомат калашников и поне два пълнителя. Тъпите янки и техните лакеи се чудели какво толкова са сторили по различно от всекидневните си деяния, но така и не разбрали, понеже отвратителните фанатизирани стършели ги жилели смъртоносно. Те пищели и носели огромните си телеса насам натам, купували от магазините кока кола и други съществени сървайвъл неща и се криели в разните си дупки. Но работата станала толкова дебела и болезнена, че от москва предприели отчаян ход. Пуснали една две ядрени ракети към стършелният "халифат" и той станал необитаем за 10 хиляди години.Янките и те стреляли нанейде с техните ракетки и всички измрели, барабар с лакеите им и целият останал свят, включително и моя милост, но така е все пак,няма как- "война без жертви,не е война" е казал някой. Не помня кой,ама почти съм сигурен че е бил сталин.