Пьолцл

- Цял живот съм мечтал да рисувам, откакто се помня, ми сподели старчето, като замислено ръчкаше огъня. През снопчетата искри лицето му в мрака странно ми напомняше нещо, познато, но забравенo.

- Имахме няколко кофи с блажна боя в пристройката на къщата и аз вземах от нея в бурканче и тайно рисувах по стари дъски. Един път баща ми ме хвана и наби, задето разхищавам. Той така гледаше на това занимание, като на разхищение. Аз пък, в яда си, набих котето с метлата и ударих шамар на сестра ми, защото тя ме беше издала. Сетне узнах, че картини не се рисуват с блажни бои. Животът така ме завъртя, или аз него, че изоставих изкуството и се заех с друго.

Слушах го и гризях изпеченото кокалче от гугутката. Гугутка и една риба. Това беше вечерята ни. Старчето ги беше хванало сутринта и сложило в дупка на брега, покривайки я с палмови клонки. Така пазеше храната от жегата. Откакто паднах, ми се губеха два дена, и помнех още два. Събудих се в тъмно място, с листо на челото, покрит с някакво зебло. После чух шум, малко светлина нахлу и видях стареца, с дървена гаванка да се приближава и да ми дава от нея нещо горчиво и кисело едновременно. Сетне станах и разгледах самолета, или по-точно неговите парчета, и ето ни сега на огъня, гризем гугутка. За два дена само и старият живот ми се струваше далечен и невъзможен. Все едно не е бил. Славната чесна, с която летях от 1970, тоест вече две години, изненадващо започна да дава сигнал, още над Куба, за повреда в двигателя. Не беше се случвало отдавна. Преди време пак стана така и се оказа повреда в сигнализацията, но сега вече беше истинска повреда. Два часа след това самолетът ми тръгна надолу и към 1200 метра под мен видях само океана. После се появи някакво малко зелено островче и направих два завоя над него, докато разбера, че няма къде другаде да се приземя. Приземяване бе силно казано. Набрулих се в някакви палми и после се свестих в колибата. Никога не бих си и помислил, че ще падна на остров, ще се окаже безлюден и то в 20 век, а на това отгоре ще срещна сънародник там. В Маями имахме хубава немска бирария, къркахме здраво и гледахме мачове. Но дори там немската реч ми се струваше не на място, какво остава за остров. От старчето узнах, че островът е 400 на 350 метра и имаше ручей, доста мощен, извиращ от едно възвишение. Старецът не ми каза нищо за себе си, освен това за боята и че се казва Пьолцл. Тикна ми рибата и парче гугутка и седна да ръчка огъня.

Излишно е да ви казвам, че главата ме цепеше, че ме беше страх и изпитвах странно усещане, че съм в реалити шоу. Колибата на отшелника представляваше нещо като наколните къщички на индонезийците. Веднага се сетих за тях, понеже наскоро четох и гледах снимки на такива. На четири кола, положени трупи и отгоре наредени други трупи, сетне колове за стени и трупи за тавана и много листа на покрива. Нещо такова беше, но нямаше прозорец. Само врата. Аз останах да спя вътре, а дядото легна навън на нещо като хамак от зебло. Помня, че светнах със запалката си, и в мрака по стените не видях нищо, освен една странна малка зелена брадвичка, висяща на кожен ремък от греда на тавана. В стаята имаше и маса и върху нея няколко тефтера и сгънати хартии. Разгънах едната и се оказа стара карта на света. Оцапана със восък и доста мърлява. Най-отдолу пишеше някакви нечетливи букви и след тях "рер". Канех се да разгледам тефтерите, но запалката ми угасна и си легнах.

Сутринта на петия ден беше тихо. Странен остров беше това. Нямаше звуци на пеещи птички. Само гугутки и гларуси. Това значеше, според мен, че брегът не е далеч и сигурно минават кораби.

- Виждал си кораби, попитах стареца?

- Да, често, каза той.

- Често ли? И какво? Не палиш ли огън, не сигнализираш ли?

- Не, отсече той мрачно. Мразя цивилизацията.

Гледах странното дядче и ми замяза на сприхав, дърт, озлобен стар ерген, с побелял зализан перчем. Ядосах му се.

- Ти си се предал! Не бива така, рекох, докато дялках една клечка с неговата брадвичка. Бях намислил да си правя копие за риболов.

- Никога не съм се предавал, промърмори той. Никога.

- Е, аз възнамерявам да се прибера на стоп с кораб, да си пия бира в бара и да слушам Елвис и блус. Ти, старче, си знаеш.

- Свърши ли хубавата немска музика, стъклено процеди дядото.

- Ако имаш предвид Моцарт или Бетовен, тях ще слушам като остарея. С пура и питие пред камината. Та аз, старче, съм на двайсет и осем години, къде ме засили?

- Имах предвид Вагнер, каза дядото. Как ми се иска да чуя поне още веднъж Вагнер!

- Е ще го чуеш, му рекох, като те измъкна от тук. На джубокса в бара имат Вагнер, веднъж го пуснаха по погрешка.

След няколко дни видях кораб в далечината, после още един. Запалих една голяма клада и я поддържах цяла нощ. На сутринта видях още един кораб и старецът ми показа някакви сигнали с дим. Махаше с големи листа върху огъня. Някакъв морски код за помощ. Дойде моторна лодка и се натоварих на нея. След кратък размисъл се качи и той. Прибра си няколкото тефтера, картите и зелената брадвичка, и седна в лодката. Мълчеше по целия път. Като ни стовариха на пристанището, отидох да се обадя на службите за самолета и катастрофата. Оставих дядото в една закусвалня, като му поръчах немска бира. Като се върнах, той седеше, без да е докоснал бирата, и пишеше нещо в тефтера си.

- Говорих с емиграционните власти. Ще те приберат, му казах. Връщаш се у дома. Той не ми обърна внимание, сякаш не го касаеше. Вечерта отидохме в моя бар. Пихме по бира, по-точно само аз пих, и реших да изпълня обещанието си. В бара тържествено се разнесе Вагнер. Старецът се усмихна, взе и отпи от недокоснатата бира пред себе си и дълбоко въздъхна. Отидох до тоалетната. Като се върнах, него го нямаше. На бара седяха само тефтерите му. Излязох навън, на паркинга, и взех да се оглеждам. По едно време някъде надолу се чуха викове и проехтя изстрел. Хукнах натам. Между колите лежеше старият Джо. Охраната на паркинга. Едър, побелял негър, лежеше и моят странен старец. Джо имаше забита брадва в главата. Зелената малка брадва. В ръката си държеше, както бе паднал, служебния колт. Дядото още мърдаше. Надвесих се над него. От устата му шуртеше кръв и той приказваше нещо. Приближих ухото си да чуя.

- Негър в немска кръчма, не бива така, моето момче, не бива, ломотеше той, един по-малко, още един. Изведнъж хвана ръката ми. - Никога не съм се предавал! Предадоха ме, закрещя той, давейки се в кръв и после ме пусна.

Дойде полиция, сирени, линейки и прибраха телата. Старецът нямаше документи. Само зелената брадвичка със щампа - Deutschland.

Седнах на бара, си спомням, като ударен с мокър парцал. И тогава видях тефтерите. Бях забравил да ги дам на полицията. Отворих единия. На главната страница, най- отгоре, пишеше с ужасяващо красив почерк - "Mein Kampf"

 

/вэ/

Ако можеш..

Нека тази вечер поне се престорим!

Ти ще сготвиш яхния със грах,

после на чаши със вино ще спорим

за Шопен, за Бетовен, за Бах..



И когато луната премине,

в своя път посред ярки звезди,

и от виното кръвта ни изстине,

и престане свеща да гори..



Тогава тръгвай, стегни си багажа,

към мен не поглеждай, не гледай назад,

не слушай, през сълзи щом кажа,

че е безсмислен без теб този свят.



Но ако можеш все пак да забравиш,

поне за миг, ако можеш- прости!

Тогава, моля те, без да се бавиш,

тези думи по гълъб прати.



Не друго, а само кажи му

моето име тихо на глас,

пътят с ръка посочи му

и начаса той ще дойде у нас.



И даже никога вече да няма,

дори за миг да те зърна в дъжда,

пак мокра,прекрасна, засмяна,

с този спомен, за теб ще умра.

"Из секретните досиета"

Брахма " създателят на космоса", Шива, лунният бог на планините и Вишну, пазителят на цялата вселена, седнали да играят на блато. Брахма бил мъж оцветен в червено с четири лица и четири ръце . С тези четири ръце, Брахма изяждал три пъти повече фъстъци от Вишну и изпивал три пъти повече бира и това много дразнело Вишну-пазителят.
Шива , който е махагуру, учител на учителите, живеел в планината Каиласа. Всяка сутрин ставал, заемал поза лотос и така изпивал няколко сутрешни мътни бири отингер. После се оригвал много шумно и отивал да ака. Шива бил почитан от будалите като бог-разрушител и страшен враг на демоните , закрилник на аскетите, отдаващи се на съзерцание. Такъв аскет, отдал се на съзерцание бил и Буда. Буда седял в поза лотос пред един дъб, чисто гол и от време на време подписвал някоя и друга папка. Така подписал и една папка с гриф строго секретно към ЦСБОП, на която пишело "ДОН" БУДА. Тая папка я прибрали, с цел да се покаже , като му дойде времето, че буда не е никакъв аскет и само се прави че седи под дървото. Всъщност е дебел чревоугодник, който пуши пури и държи Буда бар на територия от 111 000 квадратни километра. Тайните си дела той вършил нощем, а денем седял пред дървото и цицките му се полюшвали безметежно от вятъра.

Шива и съпругата му
Парвати имали два сина - богът на мъдростта Ганеша, който мязал на чист слон и Сканда - победителят на демона Тараки. Парвати, чрез страшните си превъплъщения в образа на Дурга и Кали, също се прославила с победите си над демоните. Шива в началото на всеки нов период на Вселената, със своя танц я събуждал за живот, а в края я унищожавал, изпълнявайки танца на разрушението. Според древна легенда Шива му омръзнало да играе сам карти и създал Брахма. Брахма, обаче, бил голям тиквеник и се увличал по кукли, обличал се с рокли и си слагал червило. Минали хилядолетия, докато Шива го вкарал в правия път и го превърнал във велик картоиграч. Брахма пък създал Вишну, който веднага го направил капо на двойка белот.

Буда също много искал да прави като Шива, но му се отдавало само танца на разрушаването и той на всеки 4 години разрушавал целият Буда бар и го строял отново , все по грозен и със все по тъп персонал. Накрая прибягнал до услугите на кюрди, цигани и психично болни. Тези хора станали будисти и издигнали буда на пиадестал. Той се качил там, смучейки гордо пурата си, но се хързулнал и падайки си счупил дясната ръка. Тогава назначил един плешив визкултурник, да му бъде дясна ръка и така карал известно време. Неговата съвсем се съсухрила и вдървила и седяла като непотребен кол. Та се налагало плешивият да се движи постоянно около него.
Шива, Брахма и Вишну им писнало блатото и решили да цакат белот. Пратили сервитьорът Вибухти Доган, долно изчадие, което използвали за теляк, ибрикчия и куриер, да викне Буда. Казали му:
- Вибухти, ако срещнеш Буда, вербувай го.
И Вибухти тръгнал. Но не можал да стигне. По пътя го срещнала Кундалини и го простреляла смъртоносно с турски газов пищов. Главата на вибухти се пръснала на парчета и вятърът я отвял по четирите краища на земята.
Така Буда никога не разбрал за картите, и наново съборил целият бар. Тъкмо почнал да го строи и дясната му ръка ненадейно се извъртяла и му нанесла смъртоносен удар с нож в гърба. Барът останал порутен, а Шива, Брахма и Вишну с досада, звъннали на Кришна, че то от блато можеш направо да изкукуригаш..

/В.Э./

Емигрантско

Навънка спусна се мъгла,

времето на острова е влажно,

чу се трясък на врата,

и малкият поседна важно.

Училището почна вече,

и взе да го раздава тежко,

мъничкото ми човече,

доскоро слушаше за ежко- бежко.

- Пък днеска, Тате учихме за Чърчил,

бил велик британец той,

На злодеят Хитлер се опълчил,

и му спукал задникът от бой.

Пушил пури верно много,

бил дебел като шопар,

но пък гледал много строго,

даже имал собствен бар.

-Сине, стига с тия сноби,

с тез британски хуморески,

има време и за хиксове, за дроби,

най- напред чети за Левски!

-Че, тате, аз за тоя Левски зная!

Чувал съм бая преди.

Гледал съм как Челси, Левски,

хубаво ги подреди .

-Тате, тате, стига плака,

следващият път ще ги разбият,

малко бавнички са във атака,

и затова така ги бият..


Пуста емигрантска орисия,

българчето ми ще стане на британче..

От мъка май ми се допи ракия,

но.. пак по - добре от талибанче.

Болният лидер

Жив е той, жив е! Там в парламента,
потънал в креслото, седи и псуе,
глупак, омешал водка и мента,
глупак де няма кой да заплюе!
На една страна захвърлил пура,
на друга бутилка, на две строшена,
очи блещукат, глава се люшка,
уста проклина цяла вселена
Седи глупакът, а в кулоарите,
депутати на групи нещо бръмчат,
в 12 изчезват си из будоарите,
а журналисти след тях, търчат ли търчат..
Обед е.. Пийте глупаци!
Стига михаля сте гонили
в тоз тъп парламент! Ще да умре
и тоя глупак..... Но млъкни и ти съвест!
Тоз който падне от водка и мента,
той не умира..!
Лежи си нейде там в парламента,
а за свестяване носят му бира след бира.
Денем кюфтета му дава другарка,
съпартиец му с плам ръка цалува,
друг пък угодник му пали цигарка,
а някой му даже панталона събува!
Настане вечер, градът опустее,
народът зяпа сериали кат бесен,
мезета плющи, ракия се лее,
България пее последната песен..

Свински разговор

-Грухке, как сме днес?

-Не съм добре!
Хич не ми се и яде...
Наближава коледа, и ей го на,
хората извадиха шейна,
но не да се пързалят или забавляват,
ами знам аз, планове какви си правят,
братовчедката ми миналата зима
я гътнаха там двама или трима,
на шейната бързо я качиха
и зад къщата я доубиха.

- Не мисли такива работи, хапни си.
Ей водица прясна има там, пийни си,
Коледа ще мине и замине
и няма ни един да се спомине.

- Ох, не знам аз, Грухи, а дано си права.
Мечтая да се бях родила крава!
Ей я Бозка, цяло лято, че и зиме,
само мачкат и увисналото виме
и цоцат мляко, правят си попара,
и никой хич за нищо не я бара.
А нашият живот виси на косъм,
ама аз накрая като се ядосам,
ще я съборя тая кочина проклета,
до гората има няма няколко дерета
и съм там, щастлива и свободна,
във гората имам даже и роднина родна,
наистина си пада хулиганка,
но е чистокръвна дивичка глиганка,
зъбите ù са като ками,
гората се тресе, кога грухти.

- Не знам, и аз познавах в селото една госпожà,
отдавна беше, вече теглиха ù ножа,
та тя разправяше, че свободата
не била за всеки, там, в гората
животът бил суров и гладен,
а в кочината винаги си си наяден,
ядеш и спиш, за нищо нямаш зор,
само дето си затворен във обор.

- Но докога? Ако на някой му се дояде,
я зурла, краче или уше,
тогава бърже някой шишкав чичка
ни вижда сметката и прави си пачичка.
Свободата, грухчо, няма равна,
смъртта в гората винаги е славна,
а тук, позорна, със кинжал в гръкляна,
се валяш в кръв на калната поляна.
Затуй мерси! Не ме и убеждавай!
А действай, кожичката си спасявай!

(тук двете прасета се разделят, едното прескача оградата и умира като свободен глиган, простреляно в битка, а другото умира угоено и заколено най-позорно пищейки и гонено от дечурлигата в кочината)
/в.э./. 2013

АнТикварно

Държава има на света една
със планини, море, гори и езера,
със хора малко умни, но и много прости,
които блажат на инат по пости,
водица рядко случва се да пият,
изпозват я когато там се мият,
но виж, ракията се жули яко,
на децата дават вино вместо мляко,
да си кротуват, да не се надвикват,
пък и с алкохолът да посвикват,
за да бъдат във училище вървежни,
а не зубрачи смотани и нежни,
да пушат повече, отколкото да дишат,
да учат, името си колкото да пишат,
но задължително със правописни грешки,
понеже готвят ги да бъдат прости пешки,
не бива много и от нещо да разбират,
до шейсет да бачкат, после да умират,
че пенсионерите са тежко бреме,
а за социални лигавщини не е време,
от дърти ора нужда няма,
за тях предвидена е яма,
мятат ги и сетне ги зариват,
и с райграс гробът им покриват.
Та хубава държава с тъжни ора,
ма дет са вика, няма луд умора,
българите никога не спират,
на изборите тъпанари да избират.
Гласува се предимно за боклуци,
народът взе да си избира зеленчуци,
да го управляват, да го ръководят,
и за носа като глупак да водят.
Напоследък възцари се тиква,
но тъй е, тряаа да се свиква,
и много никой нека се не пъне,
понеже квот се сее, туй се жъне,
Каквото сме посяли, туй изниква.
Във случаят поникна тиква.
Смирението си е чиста добродетел,
за него нека всеки е радетел,
но примирението.. то е друга бира,
след него и надеждата умира,
а тя умира, казват, най- последна,
на там отива и родината ни бедна.
Втълпяват ни, че сме стабилни,
банкери и икономистчета дебилни,
Левончета, Хампарцумяни,
и президентчета ухилени, засмяни,
сучещи от на изобилието рога,
и сякаш винаги на лека дрога.
За европейски ценности бълнуват,
но за болни, бедни не желаят и да чуват,
Та ако случайно нещо за Европа подочуете,
съветвам ви светкавично да се изплюете.
Храчете здраво, най- добре се изкъпете,
от таз отрова да се отървете,
че тя е жива смърт, не жали млади, стари,
щади единствено " другари".
Да беше днеска, братя, Левски жив,
на власта отново щеше да е черно крив,
и пак жестоко щяха да го гонят,
и името му всячески да ронят.
А той, апостолът, отново, като луд,
дори в цървули даже и обут,
да създава комитети щеше , като бесен,
за да свърши пак и пак обесен,
от тия, във чиито кабинети днес виси,
със страшна сила и портретът му - уви..
/В.Э./

Помниш ли?

Хей, спомняш ли си чантата със портокали?
 Онази пейка, синкавото утро?
 Помниш ли когато сме се смяли,
 с онази баба, дето каза ни - Добрютру..

 Помниш ли ни, там с балоните,
 със малката кутийка на паважа,
 на дечурлигата как давахме бонбоните,
 и как бързахме ли, бързахме към плажа..

Помниш ли, когато спукахме дюшека, в палатката под кривите върби,
 а после, сякаш за утеха,
 не спря три дена да вали.

Мина времето, изчезна, изпари се,
станахме на сума ти годинки,
 но ти бе същата, и как не умори се,
 да ми правиш сутрин палачинки.

Знаеш ли, мечтаех да заминеш,
 от този свят в един специален миг,
 мигът във който ти ще си преминеш,
 да бъде също моят сетен миг.

Да можем двамата във вихърна вихрушка,
 да се явим, пред Бога в небесата,
 и нейде там, на детска катерушка,
 отново да си разменим сърцата.

Да тупа твоето, във моите гърди,
 а моето във теб да бие,
 да знам когато тебе те боли,
 да знаеш ти когато тежко ми е.

Как минаха годините, заминаха мечтите
 замина си и ти, а аз останах,
 но знаеш ли, че тука в гърдите,
 сърцето ти да чувам не престанах..

/ВЭ/

Безчовечно

Край диви круши, в алените шипки,

сред ухание на ягоди и аромат на мак,

се мъдреше проточила доволна щипки,

стоножка със един единствен липсващ крак.

Надолу нейде по баира,

пасяха крави, тичаха овце,

а във калната рекичка, без да спира,

въргаляше се чисто розово прасе.

Стадо патки покрай него плуваха,

кискаха се, пърхаха със крила,

а на брега, безспир лудуваха,

малки яренца с наченали рогца.

Над всички тях се виеше орел,

въртеше се в безкрайни серпентини,

отдолу гледаше и дъвчеше козел,

потънал цял във дивите къпини.

Змия печеше се на слънце,

до нея охлювче търчеше бърже,

мравчици тътрузеха си зрънце,

а щурченце нейде яко стърже.

Нещо тука не е в ред.

си мисли щъркелът, на стълба, във гнездото,

всичко е покрито с храсти и обрасло в плет,

а ето, и на дядо Кольо, колелото,

си седи все там където го видях,

есента, на юг, когато отлетях.

И вярно, селото стои си празно,

сякаш минала е чума,

но даже и докле летях насам,

колите долу, тук и там,

седяха неподвижни, а наоколо трева,

незнам да плача ли, да викам ли ура,

човеците май никакви ги няма,

станала е някаква трагедия и то голяма голяма!

Измрели са навярно, като динозаврите преди,

ей там на дядо Кольо кучето лежи,

ще го попитам, нещо дали знае,

макар че само чувал съм да лае,

не може да не знае нашият език,

неграмотен в селото е само оня бик,

но простено му е, не можа да случи,

от толкоз много крави да се поизучи.

И щъркелът със кучето обсъждаха до късна доба,

събраха се и гъските, кокошките , петелът даже проба,

да ги прелъсти, докле са всичките накуп събрани,

но гъсокът, заедно със две свадливи врани,

го изгониха за да не пречи на дебата,

за сетнината, участа, съдбата,

на целият човешки род.

Но никой нищо не разбра, и не заключи,

седянката към полунощ така приключи,

и всеки си замина да поспи.

Животът продължаваше, уви,

и без човекът всичко си вървеше,

навсякъде тревичката растеше и растеше,

дърветата цъфтяха китни пролетта,

плодовете зрееха си лятото, а есента,

листата падаха, и в шарената шума,

таралежите играеха на блато, честна дума,

и всичко беше някак приказно и интересно

и чудно, истинско и страшно лесно!



И никой не заплака за човека,

и минаха се десет, сто, хиляда века,

но всичко си вървеше по реда-

зима, пролет, лятото и есента,

минаваха и заминаваха щастливо,

и стана безчовечно диво, и красиво.
в.э.
/в памет на всички невинни заклани и избити животни/

Рождествено

Коледа трийсет и четири,

Исус бил родил се в нощта,

а от мене, пред входа, на метри,

пак видях да разпъват Христа.



И тая година замина,

донесе ми бяло в брадата,

успях, не изчезнах в чужбина,

не хванах бика за рогата



Не че много се мъчих,

даже, честно, всъщност, май хич,

със римички смешни се пъчих,

и правех се важно на пич



Защо пък, мама му стара,

утре да ставам аз пак,

наместо в съня си на гара,

да чакам тоз, чудният влак.



И когато под мене перонът,

затрепери и чуя шума,

и скърцайки спре се вагонът,

и отвори се тази врата.



Няма за миг да се бавя,

скачам, смело, напред,

тук нищо друго не правя,

освен друг някой улав куплет.



Но след това, седнал, в купето,

ще зяпам, ли зяпам навън,

да зърна там, нейде, в небето,

дъгата в последният сън.



Сън който няма свърши,

дъга под която вечно летиш,

и вятър перчемът ти кърши,

и стихове луди мълвиш.



Отворих очи пак в кревата,

влакът не спря през нощта,

и вместо мен, днес, на гредата,

ще заковават отново Христа
/вэ/

Дядо Коледа /европейски прочит/

Изневиделица шейната спря!
След час-два слънцето изгря,
и упорито в нея, Дядо Мраз,
не спираше да дава газ,
накрая той във пълен смут,
понеже беше кучи студ,
извади с Баба Марта,
огромният акумулатор "Varta",
и тръгнаха пеша със него,
като наплюха дъртото си его,
да го сменят със български Монбат.
На Баба Марта, старият и сват,
такъв си купил и не го сменил,
доклето сам не се взривил.

- А, дъртако, ся мъкни пеша чувала,
цяла нощ в шейната не съм спала.
Само дето не умрях от студ,
понеже имам не съпруг, а луд!
Побелял, изкукуригал дядка,
всичката ни водка май омятка.
И гледам, си добре, и ти е жега,
ама като фана тази гега..

- Тихо, бабке, спри да мрънкаш,
от сутринта не спря да дрънкаш,
акумулаторът все някога се чупи,
човек е важно нов да купи,
пък, аз, глупакът, миналата зима,
ми казаха във кръчмата къде има,
австрийски, втора употреба,
и виж ко стана да го е-а..

- Скръндза си и винаги ще се прецакваш,
а на мене после ми натякваш,
но аз от мартениците печеля,
само за една неделя,
дваж- триж повече пари,
ох, почакай малко спри,
уморих се, туй тежи цял тон,
да ти се намира у чувала тирбушон?
В палтото имам две бутилки вино,
ще си пуснем и на уокмена- Камино..
А, какво ще кажеш, дядо, спри за малко,
с тоз чувал изглеждащ жалко.
Баща ти помня, всичко сам си прай,
а ти купуваш тез играчки от Китай,
и на тъпите хлапета,
им пробутваш тез ментета.

-Никво вино, дърта кукумяфка,
от тебе кучето по малко джавка,
играчките не мога да ги правя вече сам,
понеже дядо Коледа, мръсник голям,
джуджетата ми прелъсти,
за да може да ми отмъсти,
че ни завари със Снежанка,
преди години на една полянка,
лято беше, някъде в Мароко,
пък ние просто си решавахме судоку,
а той, заподозря ни в изневяра,
човек не може даже вече да отмаря..

-Хаха, дядо Коледа се е побъркал,
кой го знае пак какво е смъркал,
Снежанка с тебе ще се занимава,
тя не е кат мене тъпа крава,
само аз излязох проста,
преди сто години там под моста,
като ме излъга и така,
да стана твоята жена.
И ся да мъкна тоз акумулатор,
сякаш не съм дама, а съм терминатор .

И тъй във спор във дрязга и кавга,
спряха да починат край една река,
и не щеш ли гиздав и напет,
профуча пред тях във лъскав джет,
дядо Коледа със Снежанка на гърба,
помахаха им даже със ръка.
Дядо Мраз изпълнен с гняв и мъст,
помаха пък със среден пръст,
но беше целият облян във пръски,
джуджетата на джетчета и дръзки,
профучаха и крещяха във захлас-
-Дядо Мраз е педерас..

Тъй дядо Коледа завзе и цялата планета,
насели и Китай с джуджета,
Снежанка стана пък дотам превзета,
че два дена в седмицата размотаваше се гола,
поевропейчи се и, чак смени си пола.
А Европейската комисия издаде документ,
на дядо Коледа да вдигнат монумент,
във Брюксел за да може всеки гей,
като мине да му маха за здравей.
Дядото, в началото сърдит,
го премениха като травестит,
и на всеки европейски гей парад,
маршируваше отпред, а джуджетата отзад.

Тъй историйката ни приключи,
за жалост точно тъй се случи,
и никой нищо не е чувал от тогаз,
за Баба Марта и за дядо Мраз.
Заселили се, казат, във тайгата,
далеч от злото и от суетата,
на дивият капитализъм.
В Сибир, разправят изградили комунизъм,
дестилирали си водка и били щастливи,
и тихичко накрая се пропили.

/В.Э

Къщата гори

Във камината пукат дърва,

щурчетата почват своята песен,

май пак на пияна глава

ще я слушам на двора унесен.



На пияна глава не боли

ето, бавно, се хващам за клона,

до крушата в двора ще спра,

ще източа набързо бидона.



Не боли, аз визирам душата!

Тя, душата най- тежко боли..

На пияна глава пък нещата

ми приличат на рой от мухи.



Посегна да смачкам едната

позалитна към някой дърво

а друга ми каца главата,

сякаш съм прясно изср--но лай-о.



Клатушкам се, тръгвам да лягам,

пътьом удрям по някой гълток,

тук таме се подпирам, облягам,

и се кълна, че минавам на сок.



Достигам таз пуста камина,

в мрака се вижда кат две,

отварям залитайки скрина,

на пияна глава се яде.



В скрина мъдри се водка

попържам я тихо наум

посягам безшумно, кат котка

към разпечатан пакет със локум.




В просъница си мисля нещо,

за трезвеност, достойнство, род и чест,

но ми става душно и горещо,

сякаш съм попаднал в пещ.



Опитвам да поема въздух,

пиянският живот е леснозапалим,

камината бумти, гори и цялата колиба,

потънала във черен дим..



Не се събуждам никога вече,

завинаги оставам си пиян,

нещастно опиянчено човече,

живяло във измамен блян.
/v.э./