Вляво от Голямата мечка

-За да умреш, като благородник, трябва да си живял, като благородник- каза дядото и се покашля. Беше дребно старче с каскет. Седеше на пейката пред къщата и пасеше две кози. В селото нямаше хора. Нямаше магазин, нямаше нищо. Ние имахме семейна къща там и ходех да я наглеждам понякога. Спирах колата пред портата. Вадех хладилната чанта, отключвах портичката, пусках тока, водата и премитах двора от нападалите листа. После сядах пред портата за половин час, колкото за една бира и просто си седях. Беше страшна тишина. Ако не бяха звънчета на тия две кози, щеше да е пълно мъртвило. Къщите стояха, оградите стояха, дворовете си бяха там, вярно всичко потънало в бурени, но там. Нямаше ги хората. Нощем, когато луната изгрееше, когато звездите обсипеха небето, ти се струваше, ако си отпред на пейката, че си част от целия космос, а не си на земята. Горе светеше, а долу бе тъмно. Когато идвах, дядото бързаше да излезе и да стои близо до мен. Сякаш за него това беше смисълът в момента на целият живот. Да седне до друг човек и дори да мълчим, да седи там, до друго човешко същество. - А как умират благородниците, дядо- попитах аз? - Е как? С достойнство- отговори той - Демек достойно ли? - Достойно! -А ти, дядо, на коя смърт викаш достойна? На мен смъртта ми се струва недостойна винаги. -Не е така. Аз съм видял много смърти. Цяло село съм видял как умира, бавно и постепенно всички умряха. Малцина, обаче умряха достойно. Достойното умиране е умиране при което умиращият умира в мир. Независимо как, но умира в душевен мир. - А има ли благородници които не умират в мир- попитах - А, че как да няма? Има, разбира се. Това, че някой се зове благородник, не значи, че е такъв. Кажи речи 90 процента не са такива. А има и благородници, които не знаят що е това благородник. От тях, мойто момче, се пръкват и най големите благородници. Тука имаше един такъв благородник- Савата. Не го наричам дядо, щото умря на 25. Набор ми беше. Това стана преди повече от 60 години. Той беше истински благородник. Умря от рана. Един бик го намушка. На съседката Пенка, ей там по долу бабичката, помниш ли я? - Помня я. Онази сгърбената баба, нали? - Да, тя. Та нейната дъщеря, сега живее на другия край на света в Канада. И тя беше някога мъничка. С една рокличка на ситни цветчета, тичаше хе там покрай онази вада- дядото посочи с пръст едно обрасло с храсти място- ей там тичаше, и изведнъж влезе в двора на Гришата през дупка в плета. А Гришата имаше един лошав бик. Много лош и бодлив. Тя влязла и право при него. Бикът я зяпа и не знае какво е това малко нещо и не предприема нищо. Само гледа. Но изведнъж почва да рие с крак, което значи- лошо! Ще напада! Пък Савата, тъкмо вървял по улицата. Отивал при свойта Гинка, дето после стана кметица дълги години. Още не бяха женени с нея, само сгодени. - Помня я баба Гина- казах - Да, ти не си малък, помниш, та върви Савата и вижда малката в двора при бика. И веднага, без да мисли и да се страхува, прескача оградата, хваща я и се обръща гърбом, като бавно тръгва да се измъква назад. Бикът го намушква в гръб. Единият рог бе изкочил направо отпред, ей тука- дядото посочи гърдите си- имаше ей такваз дупка. Той падна и не мърда, а детето под него. Бикът му стъпка и краката и го остави. После го измъкнахме. Беше жив и все питаше малката как е.. Като разбра, че е добре поиска тя да му налеела вода в чаша. После пи и аз бях там и го гледах, пи водата, гледа и лицето малко и се усмихна. Така умря, усмихнат. Сетне никога не съм виждал умрял усмихнат човек. Този беше истински благородник. Савата! А Гришата и той умря, години по късно. Стъпка го същият този бик. Но Гришата не бе млад. Като си стар се умира по мъчно. По си вкопчен в живота. Озлобен си някак и настървен. Искаш да вземаш още и още от него, понеже усещаш как се изплъзва. Младият човек не гони живота, а го живее, старият го гони. Сякаш животът се е качил в накакъв вагон и заминава нанякъде, а той търчи по перона, осъзнал, че изтърва влака. - Интересно- казах- а как умря Гришата? - А, да, Гришата- рече дядото, сякаш не искаше да говори за това- Гришата умря в мрак. Псуващ, всичко и всеки. В мрак! За него нямаше звезда на небето. Но Савата, той имаше.. Дядото гледаше през мен, някак си зад мен и се усмихваше. Явно образите бяха пред самото му лице, миналото оживяваше в старческата му глава и той му се радваше. Почерпих го бира. Изпи я до половината. Набра ми зелен лук от градината и ми подари три буркана с мед.Помоли ме, да си мисля понякога за него. Ей така, просто да се сещам, в мислите си, особено като посядам на тази пейка. На другият ден, пак късно вечерта, пак седяхме двамата на пейката. За последно. Небето беше осеяно със звезди. - Скоро, като дойдеш няма да съм тука, мойто момче. Ще съм там горе и посочи звездите. Незнам на коя точно звезда, те са милиарди, но не са случайно там. Всяка звезда е къща, дом и на всяка има табелка- Звездата на Гинка, звездата на Стоян, звездата на Сава! Там ще си ходим на гости. Там няма да ме болят колената и да се задъхвам като ходя. Какво ще кажеш, бива нали?. - Звучи съвсем реално, така както го разправяш. Дано е така. - Е то е така- рече той- понякога сънувам моята къща там и тя е пълна с народ. Гости. А аз имам сто стаи за гости. И сто изби и сто зимника и всичко пращи от храна и тези гости не си отиват сто дена. А сетне след сто дни отиват по тяхните къщи те да посрещат гости, а аз отивам заедно с тях. - Това е като един безкраен сбор- усмихнах се аз! - Точно така! Безкраен сбор. Докъде ги докараха бедните ни старци в тази държава- си мислех- до безкрайна самотия! Някаква буца ми заседна на гърлото и гледах този малък старец с голямо сърце копнеещо за гости. За хора с които да общува и на които да дава каквото има. И разбрах, че пред мен стои истински благородник. С окривени от артрит пръсти и колене, но незнайно защо с грееща усмивка на лицето. Така го запомних. Усмихнатият дядо. Пейката от години е празна и него отдавна го няма. Но когато седна там и погледна нагоре, сякаш виждам и чувам глъчка от смях, тракане на чинии и звън на чаши идеща от една точно определена звездичка малко вляво от голямата мечка. Знам, че дядото си е вкъщи, отворил е широко вратите и посреща гости. Много гости. Някой ден,и аз ще го навестя. Дано де. Понякога страшно ми липсва голямата му усмивка и онези светещи очи, в които сякаш имаше хиляди звезди. Но как се ставаше благородник, той така и не можа да ми каже, или не искаше, а може би просто бе невъзможно за обяснение.

Народе..!

Българинът бил лайно. Българинът бил слабак. Бил тъп, необразован и комплексиран.Бил неудачник, непрокопсаник, въобще пълен дебил бил.. Я чакайте малко? Кой българин? Оня който става всяка сутрин и отива на работа с празен стомах. На който не са дали заплата последните няколко месеца, понеже началникът си купил джип. Българинът, който многократно загуби спестяванията си , предаден и обран безогледно от онези наричащи се слуги на народа?Българинът който си плаща чинно билетчето в рейса за работа, но няма пари за закуска. Който си гледа децата в среда с европейски цени и десет пъти по ниски заплати и от немотията си дава с СМСи на бедстващи и на осигурени болни, които умират пред кабинетите. Българинът който не ламти за кръв, иначе отдавна да е изклал кърлежите впили се в него и в снагата на родината и смучещи от нейната кръв. Този българин, който въпреки трудностите слага ръка на сърцето и пее химна а кожата му настръхва. Този ли българин е неудачник? Не. Това е невъзможно.Този българин е герой! Който ще продължи да върши тихото си геройство, да става сутрин в тази ограбена, измъчена и продадена от лицемери и космополитни мошеници земя, ще продължи да търси нова работа, ще се бори за да отгледа децата си. И да, някои ще паднат в този бой. Някои, които не са за този свят, които не издържат на това лудо и бясно темпо и на всичката тази ужасна несправедливост царяща навред, но ще паднат борейки се. Ще паднат опитвайки се да станат! Точно като Кубрат. И не е важно дали си победил в една битка, или си загубил, стига да си се борил докрай.Честно и според силите си. Ако си сторил това, то ти си вече победител. Затова се замислете, всички вие, които плюете борещите се ваши братя, ЧЕ ТЕ МОЖЕ БИ ДАВАТ ВСИЧКО НА КОЕТО СА СПОСОБНИ и това е напълно достатъчно. А вие плюйеки и хулейки тях, плюете и хулите самите себе си, защото всички сме братя. Защото раната по Кубратовата глава е наша рана, и болката от загубата е наша болка, но опитът да станеш когато си паднал тежко е от най ценните неща, което човек може да направи въобще някога и това е нещото което прави разликата, и определя кой е успял, дори и да не е станал, и кой не е успял, макар да не е никога падал. Защото днес плюят по падналият Кубрат, но той игра за световната титла! И не се продаде,не стана чужд гражданин, а остана българин, въпреки милионите. И защо остана? Заради всички нас, нещастници такива! За да ни даде шанс да видим България в един такъв мач. Да, обикновен боксов мач, но за този мач, той е живял 33 години в тежки битки и тренировки. Защото ако някой от плюещите понесе дори един единствен удар в главата, като тези понесени от него, не само няма да стане, ами и ще трябва да викнат часовникари да го събират извън скапаният ринг! Само си представете това, между чашите бира, които може би пиете пред екрана, представете си, моля ви, как се опитвате, ама неистово се опитвате да се изправите, въпреки болката, липсата на глава, полусъзнанието и СРАМА, че не сте успяли да надделеете над украинският великан и почти успявате,и изведнъж една черна тъмнина ви обхваща и тялото спира да се подчинява. Може би последната мисъл на Кубрат между осмото, деветото и десетото отброяване е била- Трябва да стана, трябва да стана, м--ка му трябва!.. Може би някой ще се ухили и изплюе просташки и на всичко това и ще рече- "последната му мисъл е била за спечеленият милион... Е не говоря на такива хорица. Те нека си пият спокойно, понеже само това имат, понякога злобата и простотията са нелечими и смъртоносни.Но говоря на онези на които им приседна и бирата и хапката и им стана мъчно за тия, оплютите герои. Не визирам точно Кубрат, той е ок и ще стане защото е силен, а визирам онези СЛАБИ, безименни, всекидневно борещи се с неправдата, малки смазани българи, които стават всеки ден и се борят. Когато ни стане мъчно един за друг, хора! Тогава може би....може би, ще се превърнем от тълпа, ще се превърнем в народ!

Злото

Двама седнаха заедно. Беше ранна пролет. Дърветата тъкмо бяха напъпили и във въздуха витаеше едно очакване на нещо свежо, пролетно. Ухаеше на пролет.Единият отпи замислено. После каза: - Замислял ли си се някога, за злото? -Понякога- отговори другият- но, като се замисля по дълбоко и е само за секунди, не мога да удържа повече.Умът ми блуждае. -Искаш ли да ти покажа злото. Не че го претежавам, но знам къде е точно в този момент. -Така ли? Покажи ми го. -Първият стана, направи две, три крачки встрани, до един храст близо до пейката и го разтвори. В основата на храста имаше нещо черно и космато. На кълбо. -Ха, гледай ти- отдръпна се крачка, две назад вторият -значи това било злото, виж ти, то било до сами нас- после се приближи да го разгледа. -Така нагледно е разбираемо, как само се е стаило.. Злото се беше свило на топка. Съскаше и свистеше, някаква непоносима за слуха злоба струеше от него, и един тих ужас навлизаше в главата на всеки който намереше в него нещо очарователно. Този ужас сам приемника на усещаше, но той започваше да струи от собствените му очи. И други проявления имаше. Все черни. Злото искаше да насилва. Искаше чуждото, искаше смърт. Искаше такава смърт, която носи страдание, мъчение. Искаше кръв, писъци и безнадеждност. -Кажи ми, драги, кажи ми има ли надежда за онзи който е обикнал нещо подобно, демек влюбил се е в него?- попита вторият. -Незнам със сигурност.Но,ако има такава надежда, то това би било велико. Ако черното космато зло може да стане бяло, от само себе си, това би било нечестно. Законно е черното да си стои черно, след като вече веднъж е почерняло. Но ако има нещо правещо черното бяло, без накърняване на логиката и правдивостта, виж това би било чудно. Но не и без последици предполагам. Като бях малък, си спомням, на татко на пчелина ме нападнаха рояк пчели. Татко беше до кошерите, облечен като космонафт с було и ръкавици, а аз по далеч играех. Пчелите изведнъж нападнаха. Огромен рояк. И право отгоре ми. Татко хукна към мен, свали си булото и ми го нахлупи, после и ръкавиците и така тичахме до къщата, а те ни гонеха. Една две ме ужилиха и това беше, той, обаче, беше целият покрит с тях. И те го жилеха безмилостно. Но той тичаше, ли тичаше. Като ме вкара вътре и затвори вратата, цялото му лице беше червено и подуто.Също и ръцете му. Едва оживя, стотици ужилвания. Татко бе голям и силен, знаеше че ще оцелее, но по- важното бе, че искаше аз да оживея. А аз нямаше да мога. Та това му костваше нещо.Това да ме спаси. Погълна пчелната отрова, за да не я погълна аз. И като преживя тия ужилвания, докторът каза, че вече никога нямало даже да се подува, толкова силен имунитет бил придобил.Та мисълта ми е, че нещо бяло трябва да поеме черното. Нещо така бяло, толкова бяло, че черното да се загуби в него, съвсем да изчезне. От него да не остане и следа , а бялото да остане и не само да остане, но и да израстне в още по ослепително бяло. Страшно е за бялото. То неминуемо при това поглъщане ще страда, както страда и татко.. Но ако е наистина безкрайно бяло, ще преглътне черното и ще го погуби. Разбираш ли ме? -Не, да си призная. Но усещам, че тук има нещо дълбоко вярно. -Има! И аз го усещам, но не го обяснявам напълно ясно. Сетне затвориха храста и седнаха пак на пейката. Наблюдаваха залеза. Беше прекрасен, както винаги. Слънцето залезе бавно. Стана хладно и те си тръгнаха,а храстът се полюляваше от вятъра и приличаше на съвсем обикновен храст, но не беше.

Кутийката

Имах една кутийка. Всъщност още я имам, но се правя, че това не е така. Просто искам отново да съм нормален. Искам да се будя сутрин и да си пусна небивалиците на Люба Кулезич. Да ям не каквото си пожелая и да карам шкода. От старите, дето двигателят е отзад, а отпред багажникът. Това е от малкото коли, които не успявам да си представя. И искам, най- много искам, отнякъде да се появи някой, който няма триъгълна глава. Сложих си пръстена. Залостих за всеки случай бункера, легнах и се завих презглава. За жалост нищо не мога да направя, ако не бях аз, то щеше да бъде някой друг... -Търся Йода. Здравейте! - Бях влязъл в един антикварен магазин. На витрината се виждаха детски играчки. Затропах с крака да падне снегът от обувките ми и си свалих шапката. -Нямаме. Преди седмица пак мина един за йода. Никога не сме имали.Имаме Шрек. Ей там де е. Имаме и Буда, оня дебеличкия. -А, Йода кога? Тоест може ли да се поръча? - Виж, момче, първо не знам какво точно е йода. Дай мостра, нещо, снимка. Какво е Йода. Знам, че е някаква играчка. Идват, питат за него, нямам. Казах ти какво имаме. Имаме всякакви неща, само от йода няма. Дай телефон, ще кажа на сина да го търси и като има нещо ще ти призвъня. Чакай запиши моя, и ти ми звънни, ако видиш моя номер. -Записвам. -Нула три осмици, седем, шест, двайсет и три, осемнадесет. -Добре, записах, малко ще огледам- казах и се наврях навътре. Тоя продаваше всичко. Бедняците, старците и наркоманите носеха в оказиончето каквото имат. Едните продаваха древните менци на бабите си, другите дъртите си грамофони, а наркоманите каквото са отмъкнали. На една лавичка имаше стари лупи. На камара. Взех една и както правех като малък, започнах да наблюдавам през нея косъмчетата растящи на пръстите ми. Така се бях вглъбил в тази важна дейност, че се постреснах от гласа на продавача. Той беше груб и явно му бе писнало от навлеци. -Ей там, посочи с ръка едно кьоше, там има нови неща. Днес ги донесе един мъж. От Холандия били. Пет музикални кутии, инкрустирани с кост. Като ги навиеш и писукат. Едната не работи, а една няма ключе за навиване. Давам ги на 10 пари бройката работещите, другата е пет и оная без ключ и тя пет. Дремеше ми за неговите кутийки. Макар и антиквар, в момента търсех Йода, Дарт Вейдър, или Ар ту ди ту. Много се продаваха. Търсех и малки куклички от дърво, както и стари порцеланови кукли. Имах малко магазинче онлайн в английски сайт, и там продавах каквото можех. Вървеше в общи линии. Продавал съм и скъпи находки. Например порцеланова кукла от Galluba and Hoffman, намерена от мен за двайсетак и продадена за 1500 лири. С този бизнес си плащах наема, плащах си тока и интернета, както и задължителната бутилка Бушмилс на всеки 3 дена. Все пак отидох до ъгъла и клекнах при кутиите. Още стисках и лупата в ръка. Взех да въртя ключетата. Почна някаква нелепа баварска мелодийка и нямаше спиране по никой начин. Идеше ми да ударя проклетата кутия в земята. Оставих я настрана и понечих да стана, да ида по далеч от този ужасен шум. Тогава забелязах на пода, зад тези сандъчета, съвсем миниатюрна метална кутийка. Наведох се отново и я взех. Тежеше страшно много. Беше нещо от сорта на 5 на 5 сантиметра, но как само тежеше. Взех да я оглеждам с лупата. Аз разбирам от метали. Знам кога нещо е сребърно, знам печатите, познавам златото, месинга, бронза, но това нещо не можех да кажа със сигурност какво е. Бе сива, не блестеше и имаше красива патина, цялата покрита с приятни зелени отенъци. Баварската дандания спря, но аз продължавах да оглеждам находката си. Вече бях сигурен, че е находка. На дъното видях символи, приличаха на някакво клеймо. Съвсем непознато ми беше това. Като йероглиф. Много красива плетеница от линии и без цифри. Понечих да отворя кутийката и тогава пак оня дрезгав глас ме стресна. - Какво става? Ако ще вземате нещо, вземайте, затварям за половин час. И аз съм човек, отивам до кенефа. Обърнах се към него с лупата на окото. Сигурно съм изглеждал забавно с такова огромно око. Но на него не му беше никак смешно. Явно нещо го напъваше. - Да! - казах - ще взема ей тази кутийка за енфие. И размахах находката. Той я погледна учудено и измърмори: - Тая, кутийка откъде я взехте? Не помня да са ми я носили... Сигурно е изпаднала от ония музикалните. Трябва да я разгледам, не мога веднага да кажа какво искам за нея. Последните му думи бяха придружени от особена гримаса на болящ корем. Усетих, че това е моят шанс. - Вземам я! - обявих - Обикновена холандска кутийка за енфие е. Не е сребърна, нито златна. Вероятно е алпака. Не го лъжех. Не знаех каква е, но не бе ценен метал. Е и алпака не беше, при тази тежест, но аз все пак казах думата - "вероятно". Той не я беше вземал в ръка и не знаеше, че тежи. Ето тука си признавам. Измамих го малко. Съвсем хитро го метнах и това не остана без последствия. Разбрал съм едно нещо, всяко, дори дребно неправилно действие, носи последици. Просто носи и това си е. А конкретно тези бяха сериозни повярвайте.. Гримасите му зачестиха и той започва да се извива нервно насам натам. Явно след малко щеше да стигне връхната точка и изведнъж се разбърза. - Давай там, десет кинта. И след половин час пак ела, ако ще гледаш други неща. Невъзможно е да не затворя. Знаех, че е невъзможно. Личеше му.Дадох десетачката и излязох с онова усещане, което е познато само на антикварните маниаци. Само те познават прекрасната тръпка по тялото. Напрегнатото очакване за ценността на нещо древно и непознато. Нещо което те са докопали преди другите и което стискат в ръка, бързайки към усамотено място, близо до компютър с интернет. В съня си минах през Билата, подбрах една бутилка четири рози, пакет бадеми и се прибрах. Заключих, пуснах компа, напълних чашата с лед и си налях. После извадих кутийката. Държал бях много кутийки през живота си.Всякакви. Кутии за енфие, сребърни, позлатени, кутии за пури, от абанос, от слонова кост. Най-запомнящата се кутийка която съм държал, беше една кутийка със скъпоценности на жена ми. Бившата ми жена. Кутийката беше наследство от нейната майка, на нейната майка и бе пълна с посребрени колиета, пръстени, обици и прочие боклуци. Бях я взел със себе си, да я покажа на един експерт, понеже кутията бе, по мое мнение от преди 1800 година и бе сребърна. За жалост, тогава именно я поставих на капака на колата си, докато отключвам и съм я забравил там. Като съм тръгнал е паднала. После се върнах и трескаво я дирих, но я нямаше, бяха я откраднали. Но я бях снимал. Казаха ми, че е от 17 век и струвала между 10 и 20 хиляди паунда. Помня, че краката ми се подкосиха. Тогава ме напусна и жена ми. Тя не повярва. Реши, че съм продал ламаринените и наследства и те всъщност не били,както тя каза в съда, посребрени, а сребърни и даже имало златни, което бе пълна лъжа. Тя просто си търсеше повод. Но както и да е, мисълта ми беше, че не бях държал досега такава като тази кутия. Имаше нещо интересно при нея. Тези орнаменти, бяха много красиви, но и някак странни. Нищо познато. Отворих я и леко се разочаровах. Отвътре тя бе бяла, напълно бяла, сякаш покрита с бял порцелан. Не бе пожълтял от времето, което беше лош знак. Кутийката бе нова. Поредното китайско менте. Недоумявах защо тежи толкова. Може би от порцелана. Стените и бяха дебели поне два милиметра. Но какъв бе този метал. Реших да го покажа на един даскал по металознание в университета. Захвърлих я огорчен на рафта и се концентрирах над питието. Не пиех чак толкова много, но не пиех и малко. Всъщност какво може да прави един човек, на близо четиридесет години, без семейство, изоставен, обявен за крадец и на това отгоре обсебен от антикварна мания. Едно от нещата, които можеше да прави, бе да се налива. Бая се налях тогава помня. По едно време пуснах телевизора. Даваха Кеворк и на гости му беше някакъв политик. Сещате се, едно от онези долни същества с бяла коса, което говори колко е загрижено за бедността на хората, а всъщност е тъпкано с пари до козирката, лобира за всеки който му размаха пачка долари и си подлага задника за всяка изгодна за сделка, най-вече на тези които превръщат хората в роби. Като видя политик и нещо ми става. Иначе съм кротък човек. Тия нещо дрънкаха и разбрах, че приели закон, да декларираш всичко по старо от 50 години, което притежаваш. Тоест искаха да знаят какво имаме по къщите си, и да го обложат с данък, а защо не и да го конфискуват. За нерегистриран предмет, имало глоба и три години затвор?! Мен трябваше да ме тикнат за две доживотни в такъв случай. Какво да се прави, управляват ни идиоти. Мислено видях нелепата картина, как всички си изнасят покъщнината към музеите.Как, нещастниците си проверят мазите за всеки случай да няма някоя забравена бъчва или хурка на сто години . Всички бабини ковьорчета, чайници, задължителният"сингер" нейде на тавана, вазички, пепелници, черги, дюшеци, възглавки перушини, дрехи, обувки, снимки, дрънкулки, мебели, гърненца, стар фаянс, музикални и прочие инструменти, тенджери, черпаци, родови спомени и разни предавани поколения фамилни вещи, ордени, значки, грамоти, абе изобщо каквото се сетите, бе замъкнато от изстрадалият народ за деклариране. Дюшеметата също бяха разкъртени, дъска по дъска - нямаше начин да не е на сто години, резбовани тавани и прочие, икони, дръжки на врати, лампиони и... да, дограмата от прозорчето на селския клозет с уникалния райбер също замина в музея за опис. Изведнъж ми се прииска да имам автомат. Като онзи в който ми зачислиха навремето в казармата. Ак 47, 7.62, 39 милиметров. Още помнех моя. Цевта му беше постоянно пълна с пръст, понеже се подпирах на приклада, а дулото потъваше в земята. Тогава бях пълен пацифист, а и сега съм, но знам, че самозащитата и агресията са различни неща. Та представих си този автомат съвсем ясно и изкрещях към екрана в пиянски яд и дива злоба- "Ей сега, ако имах тая пушка, щях да ви направя гъза на решето, отрепки продажни, долни глисти!! И до мен, точно до лакътя ми, облегнат на подлакътника на креслото в стил Луи шестнайсти, което купих от една разпродажба по Евау, се появи... моят изстрадал автомат от казармата. Вижте, ако смятате, че си измислям, ви призовавам още сега да захвърлите това четиво, и да се занимавате с други неща, понеже аз съм здравомислещ човек и съвсем не съм луд фантазьор. Всъщност знам, че никой не чете това, та и никой не може да го захвърли. Но ми се искаше да споделя живота си на хартия. Та аз съм прагматик. Когато видях автомата, и ми спря сърцето. Дъхът ми спря, казвам ви честно. Стана ми студено и се уплаших. Изпари се и целият ми яд. Винаги ми се е струвало странно това, че в анимационните филми героите си потъркват очите като нещо не вярват. Какъв е смисълът, съм си мислел. Сега и аз самият ги потърках. С два юмрука ги потърках и краката ми трепереха. Автоматът си седеше облегнат на креслото, напълно истински. От дулото му висеше снопче трева и бе натъпкан с пръст. Това си беше моят зачислен автомат, който сдадох при "увото 2004" и не помнех серийният номер иначе щях да си го докажа. Ако си бях представял подобна ситуация, сигурно съм си мислел, че ще излетя от нас със огромни скокове, крещейки и съобщавайки на всички какво става, и че някакъв предмет се е материализирал ей така в къщата ми, насред хола. Но не го направих. Просто посегнах и взех автомата. Махнах пълнителя, който беше празен, както го и сдадох, и дръпнах затвора. В цевта нямаше куршум. Някак си не бях сигурен и разглобих целият автомат на няколкото му съставни части, за да се уверя. Беше напълно безопасен. Въпросът бе, какво правеше при мен, как така, откъде накъде??? Какво става с този свят си мислех? Живееш си тихо и кротко, слънцето си изгрява и залязва, така както го е правело хилядолетия. Хората се раждат, живеят, веселят се, страдат, умират и изведнъж от нищото се появява моят автомат от казармата, в този материален свят, в който чудесата са невъзможни. Поне дотогава си мислех, че са невъзможни. А дали бяха просто чудеса? Дали не беше нещо напълно закономерно, нещо което има логическо обяснение, но просто аз не го виждах. Взирах се в разглобения автомат дълго време. Реших да го сглобя и не можах. Бях забравил как става. Срам за един ефрейтор, какъвто се уволних. Пуснах ютуб, изгледах няколко клипа, в които някакви афганистанци сглабяха и разглабяха калашниците си и го сглобих. Направи ми удоволствие. Кеворк отдавна беше свършил. Даваха някаква турска помия и угасих телевизора. Отново си налях от бутилката и го изпих на екс. Чувствах се странно спокоен. Само ако се поставите на мое място, може да разберете какво ставаше в главата ми. В къщата ми се появява нещо от нищото. Осъзнавате ли това? Нещо се материализира ей така.. Размишлявах доста и се сетих за думите си преди появата на пушката. Аз я поисках. Просто си я пожелах. И като някое малко дете, което си играе в пясъчника, реших да си поискам още неща. Познайте какво си поисках! Поисках си Гленфиш Джанет Шийд Робъртс Reserve 1955 година!! Това уиски струваше 94 000 долара бутилката! Казах гласно- " Искам Гленфиш Джанет Шийд Робъртс Reserve 1955 година" Нищо не стана. Взех да се оглеждам наоколо, около креслото, масата. Нямаше бутилка. Хаха, глупако си казах, ти се побъркваш. Но после видях отново калашникът и нелепата трева стърчаща от дулото му. Отскубнах я и стиснах глава между коленете си. Сигурно се побърквах и не го знаех. Обикновено така става с лудите. Те съвсем не знаят, че са луди и настояват, че не са, но околните виждат реалността. Изтръпнах. Явно бях луд. Сигурно шизофрения с халюцинации. Но автоматът си беше съвсем истински. Разбирате ли, когато имаш каквито и да е съмнения, само фактите, или вярата могат да ги ударят в земята. С фактите е далеч по-лесно. Е аз имах факти. Автоматът седеше пред мен и на прикладът пишеше - "Сделано в СССР" Не беше фабричен надпис, а някой войник го беше издраскал с ножка. Така ми го дадоха, при снаряжаването в оръжейната, като уплашен редник. Реших да го покажа на съседа, и ако аз имам халюцинации, той поне нямаше. Грабнах го и затрополих по стъпалата към петият етаж, на шестият, обаче се засякох с леля Марина, една пенсионерка. Тя ме изгледа с ококорени очи без да каже нищо. Гледаше автомата. Смутолевих, че е играчка от Илиенци, обърнах се и кръгом пак в нас. Не халюцинирах. Имах калашник, съвсем истински, имах и чудо станало пред очите ми, за щастие имах и половин бутилка 4 рози. Наплисках си лицето с ледена вода и в пияната ми кратуна се появи нещо приличащо на обяснение. Преди да го бях поискал, автоматът, аз си го бях представил! Представих си го съвсем ясно и детайлно. И тогава чак той се появи. Реших да пробвам отново да се сдобия с моята лелеяна бутилка Гленфиш от 1955, седнах на креслото и започнах да си я представям. Никога не съм се славел с голямо въображение, та изведнъж сега пък сякаш съвсем изгубих и малкото което имах. Няколко минути си представях бутилката, но в главата ми се въртеше само визията на 4 те рози до крака ми и познатата до болка "Бушмилс". Накрая рекох - искам бутилка 4 рози и две Бушмилс. Отворих очи. Без всякакъв шум или нещо друго, до крака ми се мъдреха бутилка 4 рози и две бутилки Бушмилс. Изведнъж ме обхвана онази еуфория, същата както когато намирах антикварна ценност. Странно защо, момента не бе свързан с нищо антикварно, или може би беше. С крайчеца на окото си мярнах на лавицата онази кутийка. Странната малка кутийка, която бях отмъкнал хитро за десет лева, от човек в неравностойно положение. Тръснах глава, опитвайки се да се убедя сам, че това са глупости. Но отново калашникът и бутилките с уиски ме върнаха на земята. Нещо ставаше и това нещо беше свързано по някакъв идиотски начин с тази петсантиметрова кутия. Обхвана ме някакъв страх. Хем еуфория, хем страх. Реших да опитам Бушмилса. Налях една чаша и отпих. Стори ми се най-доброто уиски което бях пил досега. И вероятно беше. Пак посегнах към кутийката. Тя седеше отворена, както я оставих и белият гланц отвътре блестеше. Затворих я и я прибрах в джоба си. Да ви призная, не знаех какво да правя. Вие какво бихте направили? Бях си представил и пожелал три неща и те седяха в краката ми. Осъзнах, че автоматът е опасно да стои в мен. И въобще, ако този автомат е съвсем същият, като онзи моят навремето, това значеше, че той е изчезнал от някой оръжеен сандък и се е озовал при мен. Другият вариант беше да е чисто нов. Тоест да е копие, или нещо такова, каквото и да значеше това. Всъщност бутилките нямаше откъде да са, те бяха просто в моето съзнание и се появиха пред мен, значи и с автоматът беше така. Дигнах дюшека на кревата и го прибрах отдолу. Бутилките наврях в хладилника. Трябваше да хапна нещо. От алкохолът ме заболя стомахът. Пак отворих хладилника. Имах само половинка хляб, два кренвирша и бурканче горчица. Намазах филия с горчица и пльоснах кренвирш отгоре. Гадост. Съвременна гадост, направена от пилешки нокти и човки. Отхапах, но не ме оставяше мисълта, че съм много глупав да ям това, при положение, че можех да си поискам, печено пиле да кажем. А защо само едно пиле. Постлах една покривка, сложих порцеланова чиния с надпис на дъното "Бавария" и герб с корона, чинията беше от 1910 и струваше около 100 паунда, бях я взел от пазарът пред Александър Невски от бабичка, за два лева. Сложих нож и вилица, разбира се сребърни, пак от пазара. Пуснал съм ги в Ebay, за доста пари и още чакам. Имам двама наддаващи, а има още два дена до края на аукциона. Започнах да си представям пилето. Но не просто едно пиле, а извиках в ума си, един стар спомен. Майка ми носи в стаята тлъста кокошка, която бях уловил в двора на леля Донка в село Мечка. Жената ни разреши да си вземем една кокошка и аз хванах най- тлъстата. Отначало гонех едно хилаво пиле, но майка ми се скара, помня и ми посочи именно тази охранена квачка. Представях си я усилено, но нищо не ставаше. Много време седях с кокошки в мозъка но нищо. Някъде бърках, но къде? Извадих кутийката и я отворих. Горе на рафта бе отворена, не затворена. Ако има нещо общо всичко това с нея, то може би трябва да е отворена. Пак започнах с кокошката. Прошепнах - "искам кокошката от село Мечка". Чух тропане от крачета и до мен запирпили бялата кокошка отпреди трийсет години! Гледах я невярващо. Тя беше жива! Представих си я жива.. Идиот! Сега имах истинска кокошка и изведнъж осъзнах, че не мога да я убия. Не само не бях убивал кокошки, а на това отгоре тази вече имаше и сантиментална стойност за мен. А беше и антикварна. Трийсетгодишна жива кокошка. Никой в света не притежаваше подобна. Занесох я на остъклената тераса и я оставих там. Може би ако си представя, че тя изчезва и ще се махне. Усилено си запредставях. Но за жалост не можех да си представя изчезваща кокошка. Опитайте се да си представите в ума, как една кокошка изчезва. Спира да я има. Аз не можах. Ами ако времето не можеше да се върне назад. Тоест, тази кокошка вече си бе моя и нищо не можех да направя. Бях гладен и страшно уморен. Представих си, този път,мъртва печена кокошка, бурканче кисело мляко, от онова с металното капаче, като станиол. Сещате ли се? Дето като го чукнехме отгоре и хлътваше, после го обелваш и отдолу се мъдреше истинското кисело мляко от едно време. Представих си бял топъл селски хляб и гласно ги поисках. Мирисът на пилето и ароматът на хляба, не мога да ги опиша, но ги изядох почти напълно. Млякото беше истинско, а не фалшиво, като целият днешен свят. Загънах се, както бях на креслото и заспах. Разбуди ме звън. Звънеше звънецът на входната врата. Погледнах часовникът си, беше почти осем вечерта. Сетих се, че днес сме събота и често в събота идваше синът на съседа от петият етаж, да гледа в нас кабелна. Те нямаха у тях и той гледаше тук анимационният канал. Прибрах набързо в кухнята остатъците от пилето и отворих. Малкият се настани пред телевизора и потъна в света на анимацията, а аз отидох да нахраня кокошката. Беше се свила до бидонът с киселото зеле и ме гледаше мигайки. Имах си трийсетгодишна кокошка на балкона, появила се от спомен, поради метална кутийка?! На кого да обясня това? На детето в хола?Всъщност, може би само то щеше да ми повярва. Реших да му разправя цялата работа, но преди това щях да го почерпя с торта. Отворих кутийката. Облегнах се на кухненският шкаф и извиках от паметта си някаква торта гараш. На два етажа, с крем и захарни фигурки. Нарочно си представих фигурките на Йода и Дарт Вейдър и прошепнах, искам тази торта. После я взех и я замъкнах при моя малък гостенин. Той зяпаше нещо за извънземни изчадия с едно око и те тичаха по екрана като улави. Показах му тортата. Не реагира. Отрязах две гигантски парчета и му подадох едното. Най- сетне привлякох вниманието му. На неговото парче беше Йода, на моето Дарт Вейдър. -Дай ми твоето, каза той. Смигнах му. Кой не харесва Дарт Вейдър. Разменихме парчетата. Дарт Вейдър отиде в историята, след него се спомина и Йода и дойде време да разправя на моя малък приятел цялата история. Човек не може да живее сам. Всъщност може, известно време ако е силен. Но това не е живот. Животът е в споделянето. Та взех да разказвам. Малкият ме слушаше с едно ухо, а с едно око зяпаше телевизора. Прие всичко напълно нормално, както и очаквах за едно шестгодишно детенце и си поиска още едно парче и сок от боровинки. Няма проблем, казах и отидох за сока. И самолет да бе поискал, можех да му дам. Тази мисъл ме стресна. Донесох сока от боровинки, отрязах му второ парче и тогава.. Тогава отвън се чуха пронизителни писъци! Ужасни. Надникнах през прозореца и нищо не видях. Чух крясъци и от други места, но улицата бе празна. Малкият изяде парчето невъзмутимо, сякаш крясъците не го притесниха, изпи сока и си тръгна. Децата днес са претръпнали към ужасните неща. И за това са виновни именно филмчетата, които ги заливат. Пълни с насилие. Казах му да си намисли какво иска за подарък от дядо Мраз и че ако ще идва пак, то ще му пусна на видеокасета да гледа само - Маша и мечокът, там поне нямаше насилие. Затворих вратата. Повече не го видях.. Сетне спря токът. Светнах с една запалка да си намеря челника и пак се разнесоха зловещи крясъци. Този път ги чух сякаш отвътре, на стълбището. Какво ли ставаше. Токът пак тръгна. Отидох в кухнята и видях че съм забравил кутийката отворена на хладилника. Затворих я. Пуснах телевизора и видях надписът -"Извънредни новини" Появи се разтревожената физиономия на Ани Салич, която говореше нещо, от което ми настръхна кожата. Тя буквално каза: - Днес, земята стана обект на извънземно нашествие. От министерството на отбраната призовават всички граждани да стоят по домовете си. Да заключат вратите и да не излизат навън. МВР и специализираните органи на реда, ще се погрижат за безопасността на всеки! Важно да спазвате указанията. Не излизайте навън! Пуснах CNN, седнах на пода, понеже не можех да стоя прав. Там видях кадри на някакви същества с огромни триъгълни глави и разкривени от злоба лица. Бяха ужасяващи. Носеха се на тълпи по някаква улица и после камерата, или човекът с камерата тръгна да тича в обратна посока. Съществата убиваха хора. Разкъсваха ги и ги размятаха насам натам. По други телевизии, видях кадри на стрелба. Хората се защитаваха, но тези същества явно бяха огромен брой. Не разбирах какво става.Станах, отворих кутийката и усилено си запредставях, бели гълъби и папата дрънкащ от "Свети Петър" за мир и хармония. Крещях на глас- " Махайте се, " Но не можех да си представя как изчезват. Лесно е да си представиш как нещо се появява, но как изчезва, ето това е непостижимо, поне за мен беше. В ума ми се появи ужасната мисъл,че аз по някакъв начин съм виновен за тези същества. Но как? Аз не съм си ги представял. Това бе само половината мисъл. Другата половина бе ужасната част. Аз не бях си представял тия триъгълноглави чудовища, но ако моят малък приятел беше? Та нима той не гледаше именно подобни изчадия по Сartoon network? Сега се сетих откъде ми бяха познати. С огромни триъгълни глави с едно око.. Това беше потресаващо. Кутийката бе отворена в кухнята и малкият след моя разказ, докато отивах за сока от боровинки, си е представил именно тези злодеи и ги е извикал в реалността. Изтръпнах. Крясъците пак се чуха. Набързо си представих десет пълнителя с патрони за калашник, каска, лимонки и американска пушка М16. Освен антиквар, аз съм и страстен колекционер на хладно оръжие. Разбира се на евтино такова. Нямам пари за скъпарски американски остриета, като Себенца, Спайдърко, или Бенчмейд. Имам обаче китайските им реплики и те не им отстъпват кой знае колко. Само по стоманите. Но разликата между 8cr13Mov и D2може да усетят само професионалистите, а те най- често са изкривени от манящината си. Та имах сума и модели на Хеклер и Кох, червената версия на Бенчмейд, имах и моделите на китайските Ганзо, Енлан и Санренму. Страхотно здрави и качествени ножове. Притежавах мачетета от Колд стийл и брадва Ветерлинг. Окичих се тия неща, като коледна елха и грабнах брадвата. Готов да разцепвам триъгълните. Следващите дни бяха тих ужас. Не излязох от апартамента и не разцепих никакви глави. В страха си не можах да направя нищо друго, освен да си представя един пръстен, спомен от детските години. Пръстен който правеше невидима навремето Арабела. Помните ли го? Пръстенът на Арабела. Тя ставаше невидима когато го сложи. Естествено това беше измислица. Самата Арабела съвсем не ставаше невидима. Даже наскоро я даваха по телевизията, вече като дебела леля. Но в безизходицата си, аз поисках пръстенът и си представих, че работи, сетне го сложих на пръста си. Оттогава почти не го свалям. Невидим съм. На земята няма хора. Живи хора. Или поне аз не знам за такива. Искрено се надявам и моля да има, но открих, че не мога, представяйки си хора на отворена кутийка, те да се появят. Просто хора не се появяваха, незнайно защо. Понякога самотата ме разкъсва и си представям майка си, баща си, дори съпругата си и ги викам, но те не идват. Изчадията са навсякъде, но аз съм недосегаем за тях. Невидимо става и всичко което държа в ръцете си. Постоянно разнасям с мен кокошката. Единственият ми другар. Имам цялата храна на света, всичкото пиене, имам и най хубавите коли, които карам бясно невидим по пустите улици, но няма хора! Няма ги! Триъгълните ги избиха. Осъзнах, че те са ценните за мен. Другите ! А днес ги нямаше, именно поради мен, и тази проклета кутийка. Гледах я с омраза, но не можех да я унищожа. Тя бе моето спасение. Просто искам отново да съм нормален. Искам да се будя сутрин в събота и да си пусна небивалиците на Люба Кулезич. Да ям не каквото пожелая и да карам шкода. От старите, дето двигателят е отзад, а отпред багажникът.Това е от малкото коли, които не мога да си представя. И искам, най- много искам, ах как искам, отнякъде да се появи някой, който няма триъгълна глава. Па бил той и политик.. За жалост нищо не мога да направя, ако не бях аз, то щеше да бъде някой друг.. Лягам и се завивам презглава. Опитвам се, за кой ли път да си представя, че не се събуждам никога, но не успявам.

Невзети

Седеше самотно във клетката тясна присвито на мъничък пухест кравай животът бе страшен, съдбата неясна, а навън, пред витрината мина трамвай.. Магазинът бе тъмен, птичките спяха до него във клетка лежеше котак, и днеска децата отново успяха да му щипнат и дръпнат опашката пак. Лежеше намръщен, обиден на всички, потръпваше нервно със ляво уше и имаше весели хитри очички, но слабичко шарено малко телце. Ядяха гранули, останали, стари, и гледаха жадно през джама навън, мечтаеха слънцето нежно да пари, и даже забит във лапата трън, би ги зарадвал, би ги ядосал, би им показал, че даже и диви, животът във клетка е просто прахосан, и само свободните твари са живи. И днес си останаха, тъжни, невзети и днес си носеха тежкият кръст и днес пак дечица и лелки превзети, дюдюкаха, сочеха и ги бутаха с пръст. Но има и утре, а има и хора, пък има и бягство, през битка дори, все някога, някой надзирател в умора, ще забрави в ключалката ключ да виси. Тогава, тогава е нашият час, нали ние знаем със теб да търпим, има надежда даже за нас, а сега, сега нека за малко поспим.

За рибарите, зидарите, малките и големите папи,хоросанът и раждането отново

Това станало една пролет, но не за пръв път.Били неколцина набедени рибари. Те живеели в една палатка близо до рекичка. По цял ден ловяли риба. Но наближила зима, застудяло и задухал един такъв резлив ветрец. Та те решили да построят къща. Отишли при един мъдър строител и той им дал точен план и технология. Те го взели, прочели го и го заметнали нейде в някакви храсти до реката, а един пътник на зор го употребил за естествените си нужди. Сетне изкопали кал, забъркали със слама, наредили тухлите в калъпи и зачакали да изсъхнат. После почнали да зидат. Зидали, що зидали, дигнали три стени, но четвъртата не дигнали. Скалъпили един покрив от найлони и греди, турили кюмбе и палнали огън. Постоплило се. Поседяли там, но станало бая бахър, та взели, че си отишли кой откъде е. Постройката седяла пуста и в нея заживяли всякакви твари. Купчината тухли за четвъртата стена, седяла в единият ъгъл и който минавал си вземал по една тухла. Така купчината изчезнала. Сетне минувачите почнали да си вземат по тухличка- две от стените и така разградили цялата колибка. На другата пролет, се върнали до реката, но не открили къщичката.- Брейй- почесвали се те- имаше тука една колибка, а де ли е сега- маели се те. По едно време минал един дядо с платнена торбичка. Те го запитали: - Ей, дядка белобради, тука имаше одеве една къщурка..Помниш ли? - Помня я, как да я не помня. Нали дигнах свинарник с нейните тухли- казал той. - Е, как така с нейните- рекли рибарите- те бяха наши! - Ваши, наши, бягай тая работа. Седяха на камара, ей там. Като са били ваши, да сте ги направили на цяло, да сте ги измазали и турили пазач. Де се е чуло и видяло, някой да взема тухли от измазана постройка, с пазач? Първо не може си вземе тухла, а тряаа я откърти, а това носи шум. Пазачът ще излезе да се разправя. А вие, турили една купчина тук, друга там, струпали сте десет реда тухли, че и неизмазани с нищо, отгоре найлони и те почват сами да падат.А после ги дирите- де са ни тухлите.. Елате с мен да ги видите де са. Станаха на чуден свинарник- рекъл дядото и подмъкнал две гредички и един найлон.Изведнъж пред тях минал тичайки един овчарин, а след него търчала глутница овци. Той надавал страшни викове и бягайки викал- хапят ме, овцете хапят. Рибарите още повече се смаяли и дори постреснали- Как така хапят- чудели се те- де се е чуло и видяло, овци да хапят? - Е как де?- казал дядото- тука по нашите земи стават всякакви щуротии.. Първо тоя не е овчар, а някой самозванец, и второ това не са овци,а ето дори вие сте пишман строители. Строителят има строителен план и го следва, нъл тъй? - То тъй, бе дядо, и ние имахме, ама де се дяна. А и решихме, че една проста колиба знаем добре как да дигнем, та тоя, майсторът, той ще ни дава акъл на нас. Ама сега ще намерим плана и тая пролет ще направим здрава къща. - Я го намерите, я го не намерите, но ако ще правите нещо, един съвет- измажете строежа с хоросан, да спои тухлите, да видим сетне на другата пролет няма ли да намерите къщата дето сте я оставили.Ако и риба така ловите, както си строите къщата, работата а пишем бегала. Айде, със здраве, хашлаци загубени- рекъл дядото и си тръгнал по живо по здраво. Двамата гледали дълго след него със зяпнала усти, но един сом изпляскал в реката да се сепнали и разпънали такъмите. А имало там и един човек, който искал пък да лети. Ама много искал.Но нямал никакви крила, дори съвсем мънички. Та седнал на едно столче и се замислил дълбоко. Накрая разбрал, че за да полети, трябва да разбере всичко за летенето. И така станал и си закупил всички книги по темата. Сетне ги изчел. После ги препрочел, дори написал своя собствена. Срещнал се с други хора дето искали да летят. Много мислили и накрая стигнали до извода, че за да летят, трябва да се родят отново, като птици. Но сами разбирате, че това е нещо недостижимо за човека. Ето защо със много труд, усилия и средства построили самолети. И полетяли. Само, че не било същото. Нито вятърът брулел лицата им, нито се чувствали свободни, но били затворени в нещо, което бучало, трещяло и на това отгоре понякога падало и летящите загивали. Но те си мислели, че летят, дори наричали това нещо - летене , а себе си- летци. Каква нелепост и заблуда. Други пък искали, още от памтивека, да достигнат до самият Бог. И също мислили, що мислили и ужким го измислили. Почнали да строят кула. - Ще я дигнем до небето- рекли те- ще я забучим до сами престолът Божи и само ще се наберем по ръба на зида и ще се покачим и влезем вътре в царството. И взели да строят. Но по едно време спряли да се разбират. Един викал на друг- Ей ти там, лентяйят, я подай онази кофа. Ти бе да, ти със сините шорти, какво гледаш. Но онзи със шортите гледал недоумяващо и се питал- Какво бръщолеви този идиот с оранжевата риза. Нищо не му разбирам. Горкият сигурно се е смахнал от жегата. Та спряли да строят, понеже никой нищо не разбирал и едни други се мислели за луди. Кулата останала недостроена, а те се разпръснали насам натам. Минали сума години. По едно време пак взели да се разбират, защото в училище ги карали да учат английски и айде отново взели да строят. Тоя път идеята им била да живеят вечно. Правили лаборатории, създавали гени, направили дори от кожа на задник, истинско ухо. Да! В една лаборатория в Хайделберг. Е, вярно, че ухото нищо не чувало, но все пак било цяло ухо. -Скоро- рекли те- съвсем скоро ще създадем човек, а после, ще направим така, че да можем да се регенерираме и така ще живеем вечно. Ще станем като Бога. Това толкова много ги зарадвало, че се напили като кирки и главният професор взел, че се споминал от интоксикация. Затова изоставили ушите и се концентрилали към създаването на съвсем истински черен дроб от свински материал. Но имало и други градежи. Те били в сферата на метафизичното и пръснати по цял свят. И те си мислели, че ще живеят вечно. Но за да живееш вечно, тоест да стигнеш до това царство Божие имало условие. Трябвало да се роди човек отново. Тоест отгоре. Тука ставало вече сложно. Те, обаче, му намерили цаката. Един рекли, че като седиш гол пред едно дърво цял живот и сам се превърнеш в дърво, ще достигнеш нирваната, други смятали, че като убиват неверниците в техният идол ще се курдисат в рая, а имало и такива които постановили, че всеки който кажел едни определи думички е роден отново. Явно си мислели, че това е някакво заклинание. И така света се напълнил с родени отново хора, които щяли да живеят вечно. Е, имало и неродени, и то много, но било само въпрос на време да кажат заклинанието. Нужно било само да ги хванат натясно и да им обяснят ползите от казването на това заклинание, при това съвсем безплатно. После всичко ставало ново, е не съвсем веднага и не съвсем ново, но все пак ние не сме ангели, оправдавали се те. Всъщност нищо не ставало, ама карай, това е друга тема, няма да се разправяме сега. И както едно време при ония с кулата слезе някой и им разбърка езиците, така и днес някой слезе и разбърка умовете на тия, дето градяха сами, по свой начин пътя към царството. Но както и с летенето, така и с достигането до царството, е нужно нещо отвън. Някой отвън да направи нещо. Да станеш на птица и да полетиш, или да се родиш отново, но вече със ново естество. Това не е вавилонският градеж, нито вашингтонските, пардон вавилонските блудници, или къщите без хоросан, но това е жената на Агнето. Но коя е тя- ще попита някой? Тя е онази която следва Агнецът, където и да отиде. Мнозина вавилонки мислят, че следват агнето, но те следват собствената си представа за агнето, тоест едно тяхно си златно агне, тоест теле и то не го следват, ами го носят на раменете си, запъхтяни и уморени, понеже то тежи цял тон.Нали е златно. Пот капе от тях, препъват се, падат, стават, но вървят незнайно накъде. Градят разни постройки, и слагат златното теле вътре. После, градят други постройки, понеже старите рухват, карат се кой да носи телето, а пък ако някой не го носи, се сърдят, че не го носел. Всеки иска да е отпред и никой да е отзад, всички били равни, но някой по- равни и цялата тая телешка процесия отива нанейде, сред крясъци, пот и егоцентризъм. И какъв ще да е изводът от цялата тая история? Ами изводът е, че човек трябва да се роди отново. Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство. Може да е най- великият. Може да е мастодонт, или самият папа- онзи с короната, тронът и пръстените. Не може да види царството! И не става със заклинания. Само едното заклинание, те причислява към оная, телешката процесия. Тя си има собствени правила и структура. Наследена от поколения подобни телешки процесии. Непробиваема е. Там принципът е, ако не си с нея, си против нея. Телешка му работа. -Абе не ме занимавай, с тия Божии царства, ще кажат другите. Ония с ухото от кожа на задник и с черен дроб от свински клетки. Ние градим човешкото царство тук, на земята. И скоро ще можем изцяло да се ремонтираме и така ще достигнем безсмъртие. Незнам от кои сте вие, от тия, от ония, или от другите, но трябва да се родите отново. За целта, обаче, нещо трябва да умре. Това е Егото. Мръсното, гадно, скапано его трябва да умре. Демек трябва искрено покаяние за злите пътища, ако ходите в подобни. Ако не ходите, тоест си въобразявате, че не ходите, прав ви път, но за ония дето ходят и това им тежи, то има начин. Трябва егото да умре. Трябва смяна на посоката. А царството е точно там, по посока нашият гръб. Абе вземете прочетете евангелие от Йоан и стига сте ми чели глупотиите. Ако не се роди някой отново не става. То на тоя свят не можеш се появи, ако не се родиш, камо ли на оня. Айде до скоро и не забравяйте хоросанът. Без него нищо не става.

2+2=4

Като се родил един човек и почнал да си живее, го хванали и му показали една картинка. На нея били нарисувани две плюс две е равно на 4. Били нарисувани, със синя боя. На всяка двойка имало малка флинтифлюшка, много красива, а четворката била великолепна. Розова, леко издута, и на върха и се мъдрело очарователно цветче. Знакът за равенство пък бил, не може да се опише, трябва да се види. Две зелени, разбира се успоредни прави, със заоблени ръбчета и на всеки край била кацнала малка сойка. Тази картинка му показали, и не само му я показали, ами и му я дали копирана. Научили го също, че който притежава тази картинка, само той можел да иде един ден в рая, а който нямал отивал в ада. Човекът мислел че всички имат подобни картинки и си ги пазят в шкафа. От време на време ги вадят и четат- две плюс две е равно на четири. Тази истина била толкова смислена и правилна, че носела истинска наслада. Веднъж видял човек с картинка, на която пишело - две плюс две е равно на четири, но тиретата нямали птички, а четворката съвсем не била розова а бяла, но все пак си била четворка. Човекът с правилната рисунка, скръбно отминал този с неправилната, истински ужасен от страшната му вечна съдба. Сетне срещнал много други хора, някой имали синя четворка, други пък имали по три сойки на всяко тире, а един даже имал тирета на които странно защо се били курдисали бели гълъбчета. Понякога виждал хора със същата като неговата рисунка, и истински им се радвал, много от тях обаче щателно проучвали неговата и мерели с линийка дали сойките са на същото разстояние както техните. Други се разнасяли насам натам с едни картели на цветове по системата RAL и сравнявали всеки цвят, дали е точната тоналност. Ако нещо не било точно в ред, те надавали неистови гневни писъци, крещяли, или пък обиждали човека, наричайки го измамник и изчадие адово. Човекът се чудел кое е важното, не е ли истината че две плюс две е равно на четири, и дори питал един художник на правилни рисунки. Той му обяснил, че най-първата рисунка не било ясно каква точно била, знаело се само че е била равна на четири и била установена от великият математик. Другите рисунки се появили после, но лошото било че имало много които не били равни на четири, ами на три, на едно, та даже на нула. Затова се събрали много хора с еднаква рисунка равна на четири, със сойки, розова четворка и сини двойки и постановили верният модел. Всички останали, дори и пак равни на четири, те обявили за неверни. Две плюс две, дори и равно на четири, пак е невярно, ако сойките не са две, тиретата не са зелени, а четворката не е розова и леко издута, рекли те. Човекът гледал картинката си, чудейки се как е възможно това, две плюс две равно на четири да не е вярно, ако тиретата не са зелени и не можал да разбере. Сложно нещо е това математиката, казал си той, прибрал рисунката в шкафа и отишъл да си гледа работата.

Царят

Имало от едно време един цар. Той не бил обикновен, средностатистически цар, а напротив, бил необичаен цар.Първо този цар имал подчинени царе. После той нямал царски палат, където можеш да го откриеш колчем звъннеш на звънеца, или потропаш на портата. При него нещата били точно наопаки. Ако някой искал да го открие, самият цар разбирал и сам го откривал, ако разбира се така е решил. Повечето царе, да не кажа всички, в почивните си дни ходели на лов за бекаси, играели крикет, или просто си лентяйствали сред лакомства и вино. Но този цар, в тези дни навестявал своите дворци. А той имал много дворци, пръснати навсякъде и странно как успявал да ги навести всичките. Срещал се със своите царедворци, разглеждал конюшните, градините и парковете, оставял подаръци и давал заръки. Във всички дворци много го обичали. Това също било доста необичайно за цар, не мислите ли? Но не всички го обичали еднакво.Имало и такива на които не им се нравели неговите посещения. И знаете ли защо? Защото трябвало да чистят! А защо се налагало да се чисти, ще попита някой? По две причини. Първо понеже било мръсно и второ понеже не подобава един цар да гази из боклуци и смрад, и то в собственото си царство.

Царят, като повечето царе, бил строг и справедлив. Но този цар, понеже бил необичаен, освен строг и справедлив, бил и милостив. Та дълго търпял немърливостта на своите царедворци, като деликатно, чрез посредници ги учел на това, как трябва да поддържат дворците.

Имало основно три вида дворци. В първите, денят на царското посещение, бил истинска тегоба. Цяла седмица, царедворците гуляели, цапали моравите с боклуци,къде чистели, къде не, но накрая преди денят на царя, започвало голямото чистене до късно посред нощите. Но понеже боклукът бил толкова много, все някъде из алеите и разкошните чимшири се търкаляла, я празна бутилка, или висяла найлонова торба, а някъде имало дори и забравено препълнено кошче.Понякога дори и по дрехите на хората в двореца имало по някое и друго леке. Усмивките по лицата на уморените царедворци, били изкуствени и напрегнати. Сърцата им не били радостни, а някак натежали от срам и умора, а царят, виждайки това, тъгувал. Понякога се налагало,дори да порицава някои от тях за упоритата и постоянна немарливост.

Другият вид дворци, били такива в които боклуците били по- малко и се изривали всяка вечер. Тоест чистело се начесто. Ето защо дворците били доста изрядни, а дрехите на царедворците били прясно изпрани. Те,обаче, отново били уморени и напрегнати, от този тежък труд и борба с тия боклуци и не посрещали с пълна радост своя Цар.

Третият вид дворци били най- малобройни, но най радостни. В тях почти нямало боклуци. Просто царедворците не цапали и най- много било да вкарат пясък и кал в дворците, нещо което бързо било оправяно, със стирката за под.Там витаел постоянно един особен дух. На чистота. И всичко било някак лесно и леко. Дворците блестели в целият си блясък. Царедворците, засмени, радостни и с весели сърца копнеели за царската визита и за голямото пиршество на отрупаната с гозби трапеза, а сетне царят оставял на всеки чудни подаръци.

И да не забравя, имало и един четвърти вид дворци. Там царят не ходел. Тоест не влизал. Винаги заставал на портата със своята свита и само по смрадта на разлагащи се отпадъци вътре, разбирал че посещението е невъзможно. Там въобще никой не чистел. Всичко тънело в мръсотия, а така наречените царедворци ходели облечени като клошари, брадясали, мръсни и пълни с въшки. Най - много на портата да се покажел някой все още годен да седи на краката си, и да се взира дълго в царя опитвайки се да разбере кой е насреща. Тия дворци не съществували дълго във времето. В един момент, царят пращал своите войски и те ги разрушавали, изгаряли мястото и го заравняли, като там оставала само трева.

Не след дълго, царят решил, че е вече време за устройването на едно гигантско царство, където имало само един дворец. Така и сторил. В това царство нямало дори прах. Дворецът бил от чисто злато и улиците му били застлани със скъпоценни камъни. Нямало нужда никой да чисти, а всички имали по една блестящо бяла дреха, която била специална и не можела да се изцапа. Всичко било така прекрасно, че не може да се опише, а трапезите били толкова отрупани, че ги подпирали отдолу със златни колове, да не би масите да се огънат и преобърнат. Певците пеели славни песни за царското величие и времето напълно спряло.Така царството съществувало и съществувало и съществувало и още съществува. Всъщност няма как да престане да съществува, защото било вечно! Хората в него били вечни и тук нашата история приключва, а и няма какво друго да се добави, понеже не можеш да напълниш препълнена каца с мед, или да допълниш преливаща бъчва с вино.

Оу Клер

Всичко това стана в Уисконсин. Чували ли сте за Уисконсин? Това е щат в Щатите. На север, почти до Канада. Там има град който бил най-големият производител на мляко. Има и град, най-голям производител на сирене. Та нашият герой - Оу Клер, се чудеше в кой точно от двата да се засели. Но понеже е мишле, реши да се засели в Ошкош. Там е и най-големият самолетен фестивал, а знаете какво остава след такъв. Много празни чаши, на дъното на които има останала бира. И така Ошкош!
Избра си малка, къщичка в центъра до млекарницата. В нея живееше само една неимоверно дърта бабка и африкански папагал на име - Франк. Проникна през ноща, точно в дванайсет и четвърт, както го учил дядо Пош. Според него по това време, човек изпил сто грама уиски изпада в първа дълбока дрямка, а всяка домакиня, крещяла цял ден подир всеки с пълно гърло е заспала като труп. Та в точно това време си намъкна малкото сакче и започна прегризването. Прегризването е най - силното и единствено оръжие на всяко мишле. То прегризва. Така твори, оцелява и върши съответно правда или неправда. Оу Клер беше твърдо решен да бъде полезно мишле. На този свят има достатъчно безполезни същества и аз няма да съм едно от тях, реши то още в прогимназията, след първото си напиване. Светът му се стори интересен и необятен. Но вероятно се дължеше на 42-градусовата миша водчица с която се наквасиха с приятели. Водката е интересно питие, винаги еднаква на вкус, но приключенията след нея са винаги различни. Така, или иначе, Оу Клер проумя, че не пиенето ще го доведе до душевен мир, а непиенето и реши да пие само с повод. И така, ето го, нашият юнак с десет сантиметрова опашчица в Ошкош, в полунощ, на 17 август. Първо прегриза една малка дупчица в черчевето на прозореца.
-Хм, каза си Оу - къщата е доста стар барутник, трябва да внимавам като си пуша луличката.
Светна си челника и пое към стълбището.Под него имаше нещо като килерче. Прегриза вратата и намъкна сакчето си. Насочи се към стар бюфет и го заобиколи, правейки малка дупка във фазерът на гърба му. Вътре откри всевъзможни бурканчета и кутии, както и парчета сухари. Похапна, намаза си един сухар с лютеница, отвори си сака и извади старата дървена луличка на дядо Пош.
-След сухар с лютеничка, винаги е добре да попушиш хубав тютюн, рече гласно и премлясна. А хубавият тютюн е нещо рядко, в наши дни.
Шкафът се изпълни с нежен сладък мирис на тютюневи листа, а Оу Клер се изтегна в една празна сапунерка търкаляща се до бурканите с лютеница. И за да не се чудите как това малко мишле си намаза лютеница на сухара от затворените буркани, ще ви кажа, че това съвсем не беше стандартно мишле. То не беше обикновено мишле, а съвсем необикновено. То беше учено мишле. Дядо Пош го беше образовал за какво ли не, и малкият Оу бе един диамант сред мишлетата, с невероятни способности, отгоре на това бе и философ от най-висок ранг. Та бурканът бе отворен по следният начин, съвсем просто. Оу измъкна ръчната дрелка която сам бе направил и проби буркана близо до дъното, където видя един въздушен мехур. Разшири дупката с викторинокса, мишо производство, който винаги висше на колана му и бръкна вътре с дървена лъжица. Така си напълни достатъчно лютеница в една малка тенекия, за да му стигне за два месеца. Дупката бе запушена с парчета вестник. Няма нищо по лесно от това да пробиеш дупка с дрелка, не мислите ли?
След тази сладка среднощна закуска, Оу реши да поспи.
-Тук ще е чудесно, обичам да се заселвам на ново място - изтананика мишлето, наметна се с пухеното юрганче, което носеше в сакчето си и засънува разни прекрасни и весели неща, както всеки който заспива с чиста съвест, неща, като как например дърпа опашката на шарен папагал, как играе боулинг с грахови зърна на верандата, как прави кашкавалено парти с немска бира или как... и вече беше заспал. И то толкова дълбоко, похърквайки така силно, чак принуди Франк, отворил първо едното си око и след час другото, да сметне, че бабичката се е задомила, след близо век безметежен живот на стара мома.

　

Втора глава

(в която става дума за черна помия, мравояд, бира, глаукома и индийски коноп)

От безкрая изведнъж се появи малко зайче. То се движеше безшумно, едва-едва, на пресекулки. Поспираше тук и там, гушеше, се, криеше се, но пак изскачаше и се впускаше в луд бяг. Беше с чисто бяло кожухче. Главата му бе отначало идеална, но сетне започна да се променя. Стана причудлива, появиха се три уши, после две глави и още четири крака. Заприлича на мравояд. Продължаваше да се движи, но вече по- бавно, по-тромаво. Не щеш ли отляво му изскочи черна помия. Като медуза. Като горгона. Носеше се стремително и погълна заека. Изяде двете му глави и строши краката. Сетне го изплю, вече напълно безформен, и продължи, като се раздели на две. Едната част представляваше носорог, но само с предни крака, а другата част досущ селска каручка. Изневиделица изникна огромна глава, която растеше и растеше и докато не се пръсна на десетки бели мишки, които се разбягаха насам-натам и потънаха в нищото. Носорогът пък се разтегна, разтегна и стана на змия, пълзяща открай до край. Беше вече късният следобед. Смрачи се и луната се показа. И си стоеше все такава константно кръгла. Скука. Гърбът на Оу бе мокър от лежането по гръб на тревата и дори му стана леко хладно. Стана, поизтупа се и тръгна към верандата. Малкото мишле бе спало от умора цяла нощ и цял ден в сапунерката. Излезе навън на тревата пред къщата чак към шест следобед да позяпа облачното небе. Сега бе вече вечер, а вечерта, както се знае, принадлежи на мишлетата. Бабата бе излязла на верандата, бе светнала лампата и седеше на люлеещия се стол с плетката. Плетеше терлици на съседските дечурлига, пиеше в непрозрачна чаша, демек тайно, плодов ликьор и дори си бе приготвила, съвсем не по бабешки, една кубинска пура. Оу Клер мина под стола, надуши с носле миризмата на Кохиба и си каза - Ооо, колко обичам кубинските пури, дядо Пош имаше една кутия с такива на витрината и те постоянно намаляваха, докато накрая в нея останаха само малки отчупени парченца от тютюневите листа - именно тогава малкият Оу си сви първата цигара и я изпуши блажено, с малко покашляне в тоалетната на дядото. Мишлето мина през дневната най-спокойно, каза – Здравей! - на Франк и влезе в бюфета през дупката отзад. Франк изкряска зад него някаква ругатня, но това беше съвсем в реда на нещата. Никой не обича самонастанилите се мишлета. Е поне не и в началото, преди да ги е опознал. Оу Клер имаше план. И в този план, естествено, имаше точка първа. Най-важната точка за деня, а и не само за този ден. Време беше да се посети прочутия самолетен фестивал и да се направят първите бирени запаси. Вие може да не знаете, но Оу беше най-добрият домашен пивовар сред мишлетата и обратното. Но затова по после, когато се почне с варенето на бира. Това беше втората точка, понеже преди да вариш бира е добре да вземеш откъдето можеш вече сварена такава. А това бе бирата, останала по чашите и по бонговете, разпилени вечерта след фиестата. Мишлето обу непромокаемите си обувчици Salomon, правени лично от него, през една мокра есен, навлече вълненото поло, нарами сакчето си, натъпкано с празни миши бутилки, и сложи в него чадър. За всеки случай. Една миша бутилка се равнява на точно 5 грама и се затваря с тапа. Оу Клер имаше двайсетина, а в старата къща на дядо Пош избата направо преливаше. - Трудно се намират в наше време такива - каза му дядото, когато му ги завещаваше.
- Оууу, но тук има мишка - изкрещя бабата, забелязвайки гордо крачещото мишле по верандата, но, разбира се, не предприе нищо. Тя обичаше всичко. Цялата вселена, всичко, което се движи, а и което не се движи, особено оранжерията си с холандски цветя и индийския коноп, който гледаше на кварцова лампа. Просто както всяка жена, видяла мишле, така и тя съобщаваше това събитие с възглас... Оу се бе научил да не обръща внимание на хората. За него те бяха просто едни истерици и нищо повече. А по-лошото от жена-истеричка е само мъж-истерик. Добре че тук нямаше такъв. Обикновено те правеха белите, а с тая баба - мислеше си то - с нея ще се погодим, усещам го, витае във въздуха - и наистина, във въздуха витаеше един особен мирис. Абе, направо да ви кажа, миришеше си на канабис яката. Под секрет ви издавам, че бабата имаше глаукома от напредналата възраст. Нищо страшно, но докторите ù предписаха канабис. А тя, като изпълнителен пациент, се лекуваше и лекуваше, и лекуваше, но така и не знаеше дали се е излекувала, понеже от десетина години бе спряла да ходи на прегледи, но лечението продължаваше.
Мишлето си затананика една весела песничка, в която ставаше дума за сирене, бира и верни другари и потъна в тъмното.

　

Трета глава

(в която става дума за хемороиди, смях, Конгоанска бира и едно забележително тройно приятелство)

Слънцето отдавна бе изгряло. Лъчите му, повечето напълно изпънати и съвършено прави, нежно топлеха два сто годишни чифта крачка, обути в шарени чехли и полюшващи се на дървената веранда.
- Скъпа, вие имате ли случайно глаукома - попита бабата?
- Не, и слава Богу! - отговори другата бабичка.
- Но, разбира се, че имате, мила! На нашата възраст това е съвсем обичайно! Но аз ще ви лекувам, само няма да се паникьосвате. За всяко нещо на тоя свят, е отреден лек, а някои лечения траят дълго.
Двете бабки седяха на верандата, пиеха чай и си приказваха. Беше 7 сутринта. Оу Клер тъкмо се бе прибрал, тоест пропълзял на четири крака и сега, облегнат на дървените стъпала, за да си поеме въздух, стана свидетел на един доста странен разговор. Сложи сакчето си, пълно догоре с бири от фестивала, под главата си и се заслуша. Всичко му се мержелееше, краката му бяха меки, а главата безтегловна. Цяла нощ беше пълнил бутилки. На една напълнена съответстваше, разбира се, една изпита. Най му хареса една странна австралийска бира, която досега не бе пил - Big Helga. От нея напълни около пет-шест миши бутилки. За после.
- Може и да имам глаукома, кой знае. Понякога недовиждам, особено привечер. Но хемороидите най ме мъчат. Нещо за тях да имаш, Берта - запита гостенката.
Мишлето най-сетне узна името на своята хазяйка - Берта. Името на папагала си го пишеше на клетката, но бабичката беше махнала всякакви табелки от вратата си, или те бяха изпопадали с времето. Берта посръбна дяволито от чая и каза:
- Хемороидите се лекуват най-лесно. И понеже знаех, че имаш такива, личи си по походката ти, затова и ти спретнах този чай. Пий спокойно. Той е от специални билки от моя холандски парник.
- Така ли? Колко интересно - въздъхна гостенката - тук при теб, Берта, се чувствам умиротворена. Все едно съм умряла и си почивам. В твоя двор цари някакво спокойствие и странен аромат.
Берта се засмя, ей така, безпричинно и се отпусна на люлеещия се стол. Люлееше се и се смееше. Другата бабичка също се закикоти и започна да се люлее, а мишлето си фъсна една Big Helga и се провикна - Наздраве! - но никой не му отвърна. Кискането продължи половин час, сетне Берта каза:
- Знаеш ли, Роза, че ако наредиш всичките си кръвоносни съдове и капиляри в права линия, ще умреш?
Роза избухна в още по-силен смях, а Берта запали пура.
- Сега как са хемороидите? - попита тя
- Невероятно, нищо не усещам. Откъде купуваш разсада за този чай? - попита Роза
- Сама си го правя. В малки саксийки. Ще ти наглася няколко пролетта - отговори Берта
После разговорът спря и настъпи тишина. Оу си изпи бирата, оригна се шумно и изкачи стъпалата. Двете баби просто си седяха и се полюшваха на столовете. Старческите им лица излъчваха мир, а косите им се ветрееха насам-натам от течението. Мишлето се усмихна. - Най-сетне попаднах на място, където не цари истерия, никой не мрази никого и е тихо. Истина каза навремето дядо Пош:
- Ще дойде ден, в който ще се установиш някъде за постоянно. Сам ще усетиш къде. Това е мястото, където ще искаш да си пренесеш библиотеката, да монтираш семейната пивоварна и да останеш завинаги. Е, поне докле не дойде време за мишия рай. Старият дядо Пош бе дълбоко вярващ и той даде съкрушителен довод за своята вяра на своя внук, а именно, каза му, че бирата е доказателството, че Бог съществува и иска да сме щастливи.
А Оу си спомни какво го попита тогава - Как ще позная това място, за което говориш? - А дядо Пош каза убедено:
- Когато се настаниш в къща, в която има хора и са будни сутрин
и въпреки това цари тишина повече от четири-пет часа, много е вероятно да си открил мястото.
- Е това е то - каза си Оу - това е мястото! А сега да се заемем с най-важното. С правенето на пиво.
Оу Клер влезе в къщата. Този път Франк беше буден. Беше се вкопчил с нокти за решетката на клетката и зяпаше недоволно мишлето.
Оу го поздрави и го попита как е там, зад решетките, но Франк изруга ядно! Мишлето продължаваше да крачи невъзмутимо към бюфета, мислейки си колко е лошо да си папагал, да си в клетка и да си фрустриран от това. Но все пак в плана на нашия малък опашат герой като точка трета влизаше сприятеляване с местните. А това ставаше най-добре на... чаша бира! Имаше една интересна история, която старият Пош бе разправил на малкия Оу и тя беше история за бирата в Конго. Името ù беше - Танго, вареше се в големи тенджери, и както дядо Пош каза - вареше се винаги преди сватби и след погребение. Оу знаеше рецептата и понеже Франк беше африкански папагал, реши да му свари именно едно Танго. Тази мисъл така го въодушеви, че от радост подскочи и без малко да изпочупи всичките бутилки в сакчето си.
През тая седмица мишлето свари петстотин седемдесет и шест миши бири и ги нареди в 24 каси. Ако не сте се замисляли никога защо денонощието има двайсет и четири часа, а в една каса двайсет и четири бири, то е време да го направите.
Свари по десет от всяка, която обичаше. Оу знаеше от дядо Пош всичко на всичко петдесет и седем вида бира. За Франк свари 16 Конгоански бири Танго, а сетне взе да ги вари по десет, докато не стигнаха точния брой. Направи десет Будвайзера, десет бирички Хейнекен, десет миши шишета Карлсберг, направи десет Туборга, десет от бразилската Брахма, която обичаше да си пийне точно преди лягане, десет тъмни Гинеса, не пропусна и веселата португалска Sao Jorge, с която се черпеха дни и нощи, когато живееше за кратко в Лисабон. Свари и десятка гръцка Zorbas, ей така, да са знай, не пропусна и любимите си чешката бира Барон Тренк, както и невероятната нефилтрирана оранжева - Blue Moon, приготви и една странна рецепта, която дядо Пош получил навремето от един изпосталял емигрант, мишок от Европа, с когото делили едно легло на младини. Биричката носела името Пиринско светло и не отстъпвала, според дядо Пош, на немския Бекс. Направи още и още бира, а най-накрая специално забърка в една метална тенджера на баба Берта холандска биричка Гролш. Това беше неговият подарък за нея. А тя съвсем не подозираше, че хмелът беше далечен родственик на канабиса. И че нейната глаукома щеше оттук насетне да бъде атакувана от две посоки. Като навярно напълно и безвъзвратно щеше да бъде унищожена и то завинаги, понеже една такава терапия продължава неопределено време. Важното е, както по-късно Оу и Берта установиха - глаукомата да се държи под непрекъснат стрес. В парника, разбира се, беше засаден и така ценният хмел.
Въобще работата стана дебела и мащабна, а Оу беше длъжен да дегустира постоянно свареното, понеже предстоеше то да отлежава поне месец в бюфета, а не искаше да се излага после пред Франк и своята мила хазяйка. Та това несъмнено беше една забележителна, весела седмица, за която щеше да се говори дълго. И както предполагаше нашият малък пивовар, тримата с Франк и Берта станаха такива приятели, че след кончината на бабата в годините, те три дни пиха Конгоанска бира в нейна чест, без да спират, лежаха на верандата и именно тогава Франк запали първата си пура. Доколкото знам, и днес в Ошкош, Франк и Оу варят бира, гледайки заедно залеза и това вероятно ще продължи още дълги години, защото папагалите живеят столетия, а и мишлето, като един истински учен, направи велико откритие. Изнамери специалната рецепта на истинската жива бира. Демек бира, която те държи постоянно жив и щеше да я пие със своя другар, докато не му домъчнееше неимоверно за дядо Пош. Тогава беше решил да спре, да целуне Франк по пожълтелия от пурите клюн и да заспи завинаги в сапунерката. А Франк, в негова чест, разбира се, бе задължен да пие, като всеки порядъчен африкански папагал, няколко дена Конгоанска бира.
Дали ще стане така, кой знае, никога не можеш да знаеш какво ще планират, решат, предприемат и постигнат едно малко мишле пивовар и африкански папагал, който на това отгоре е пропил бира и пропушил пури на дърти години.

Тозка

Не го държаха краката. Така беше от малък. Просто краката не го държаха. По-точно единият. Баща му го бил цапардосал навремето гневно с ръка заради някаква беля, но той се дръпнал назад и юмрукът се стоварил в коляното му. Ако го напънеше нещо, потдаваше и той залитваше на една страна. Другият крак компенсираше това, но все пак бе неприятно. Неприятен беше и леденият вятър навън. В тайгата студът бе нещо обичайно, често стигаше минус 40. Свикваше се, но духнеше ли вятър, навън ставаше крайно опасно.Някъде далеч виеха вълци. Старият Све, затвори вратата и си съблече кожуха. Тежеше цял тон, покрит със сняг и лед. Сложи го на стола да съхне. Свали ушанката и ръкавиците и ги тури над камината. Подпря старата двуцевна Тозка на стената, седна и взе да си сваля ботушите. За цял ден беше убил няколко катерици. Лежаха простряни в една зелена щайга до вратата и кръвта се отцеждаше от тях. Запали огъня и постави чайника на двете тухли. Имаше торба с билки в долапа, събирани през краткото лято. Всеки ден пиеше чай. Пиеше го до вечерта. После пиеше водка, с ледени шушулки отчупени от стряхата. Наоколо нямаше никой. Цели километри пустош и блата. Станаха десет години откак дойде тук и вдигна от един изоставен заслон, колибата. От трупи, с брадва, тесла и трион. Измаза я с кал и направи покрива от греди, слама, и мъх. Често го подновяваше, изрязваше огромни парчета и ги разстилаше отгоре... Убиваше по някоя кафява мечка, много катерици, ловеше риба, събираше билки и горски плодове. Правеше хляб от смляната кора на черен смърч. Смесваше я с вода, сол и меча мас. Бяха минали десет години, сякаш на шега. Нямаше огледало, нито стъкло да се огледа, навярно приличаше на Робинзон. Сигурно така е изглеждал Робинзон, мислеше той гласно и си подръпваше огромната брада. Помнеше дядо си, навремето, като много малък, имаше такава брада. Тогава живееха в едно село близо до град Лом. Дядо Велико имаше гигантска брада, или просто така му се струваше, защото е бил малък. Приближаваше се при него, когато беше в настроение, най- често вечер пред каната с винце. И той го сграбчваше, после двамата се търкаляха по дивана, а дядото търкаше брадата в нежното му детско личице. Казваше че го прави, за да посеел там от своята брада. Сега Све я имаше същата, огромна и бяла. Само дето живееше на другият край на света и нямаше на кой да я посее. Като млад мъж дойде в Коми, на трупите. Трийсет години работи там. Там се и ожени, за Наташа. Там му се родиха Владимир и Андрей. Там започна да пие. Още сутрин на спирката, докато чакаха камиона за гората, се надигаше водка. За сгряване - казваха старите. Трийсет години се сгрявах- мърмореше си Све - по цял ден се сгрявахме. Вечер сгрявах Наташа и малките. Един ден като се прибрах и тях ги нямаше. Володя, съседът, каза, че сутринта като сме тръгнали и тя с децата се качила в някакъв камион, в камионът имало мъж и дори се целунали.

Така изчезнали. Сетне Све работи още двайсет години в Коми. Веднъж го затисна бор. Беше огромен. Един страничен клон го залепи за земята и му строши сума ребра. Постъпи в болницата. Грозна и пуста- болницата в Коми. Беше в стая с един рижав възрастен мъж. Запознаха се докато пиеха чай. Казваше се Юрген, австриец. Имаше едно луничаво, насечено лице, като дялано с брадва и дълбок белег отстрани на челото. В болницата имаше сякаш всичко на всичко две сестри. Както и да ги брояха с Юрген, две си бяха. Едната руса и другата руса. Нито хубавки, ни грозни, с ярко червило, бретон над веждите и косми. Под мишниците. Това принципно никога не е било на мода, но ей го на - косми. Кой би повярвал, но ей ги, Све ги зяпаше и пушеше облегнат на прозореца, цял бинтован около гърдите. Още го болеше като вдишваше.

- Егати космите - сръчка той Юрген тогава. Той четеше замислен някаква книга. Сестрите бяха излязли, но Све продължаваше:

- Космърлаци на фъндаци, а?

- Аз пък нямам нищо против - каза Юрген - те са естествен феромон.

- Афродизиак, искаш да кажеш - поправи го Све.

- Не феромон си исках да кажа - отговори Юрген

- Имам предвид, че сбърка думата, а не че не си искал това да кажеш. Думата е афродизиак, а не феромон.

-Аз пък ти казвам, че точно тази проклета дума исках да кажа и ето казах я - Феромон!

-Не се прави на луд, ясно е че си искал да кажеш феромон, но правилното е афродизиак, това ти казвам, не друго.

Двете сестри пак влязоха. Носеха супа в канчета на бели подноси и по две филийки хляб.

- Афродизиаците идват- прошушна Све.

- Феромоните - просъска Юрген.

- Яжте - каза едната руса сестра, а другата се почеса под мишницата небрежно.

- Хубави косми - подхвърли Све - бързо ли стават такива?

Едната го гледаше ядно, другата се окопити и попита:

- Какви?

- Гъсти...

Двете се спогледаха, усмихнаха се презрително и излязоха.

- Ти си голям глупак - каза Юрген. Не е случайно, че жена ти те е оставила. Ако продължаваш така, съвсем ще пропаднеш. Няма да се провалиш, а ще пропаднеш. Има разлика..

- Така ли - отвърна раздразнено Све - и каква е тя?

- Когато се провалиш, то винаги можеш да започнеш отново. Когато, обаче пропаднеш, това почти винаги е безвъзвратно. Човек пропада или от много пиене, или от голямо самомнение и егоизъм, а понякога от комбинацията между двете. Сетне иде страшното.

- Много ги разбираш тия неща ти, немецо австрийски - язвително отбеляза Све - като ги разбираш толкова много, що щеш тука в Коми, в най- проклетата, прокълната дупка на света?

- Няма проклета дупка на света. Има проклети хора. Света си е чудесен, а тук в Коми, аз намирам покой. А, че ги разбирам тия неща, разбирам ги, за жалост.

- Покой намираш, а? Изкукал немец. Яж си лучената супичка и си почивай тогава... Све седна на кревата, зави се с одеалото през кръста, обърнат към прозореца и засърба нервно супата.

- Ти си ловец, нали? - попита след малко Юрген. Нали каза, че имаш двуцевка одеве.

Све не отвърна нищо.

- Внимавай с нея - каза Юрген и не ми се сърди. Не исках да те обидя. Внимавай с пушката. Понякога мъжът посяга към нея и я стиска, стиска, а тя го привлича със страшна сила.

- Видя ли ги как се кискаха - продума Све след доста време мълчание.. Нямат уважение вече младите. Айде не от мен, аз съм още млад, но твоите коси са бели. Няма вече уважение..

- Не са бели моите - рече Юрген

- А какви са?

- Мръсно бели. Това е заради душата. Белите коси са бели, като душата е бяла, а като е мръсна са мръсно бели..

- И ти си глупак, каза Све

- Така е - съгласи се Юрген. И аз съм глупак. Един самотен, стар глупак. Но много я биех. Много.

- И аз я млатех- отвърна Све - но го заслужаваше.Биех я, да, но се налагаше.

- Никога не се налага - промълви Юрген замислено. Никога не се налага да биеш жена.

- Те ме оставиха- почти извика Све - Оставиха ме. Това е предателство!

- А ти питал ли си се защо?

- Че защо? Пари ли не носех? Скъсвах си задника в тая гора. А тя ме уязвяваше, всячески. Винаги недоволна. Да! Бих я! Но не съм аз виновен! И пак бих я бил... И пак! - крещеше Све.

- Никой не обича истината - каза Юрген. Дребни душици сме и туй то..Те милите, изоставени, онеправдани, невинни, а на младини какво правили- забравили..

- Да не си ми светил, дъртак мръсен - беснееше Све- не си ври дъртия нос и мръсните коси из чуждият живот! Чуждият живот е чужд, нямаш работа там!

- Прав си, напълно си прав! Нямам работа в твоя живот. - каза Юрген и се обърна на другата страна

- А, обръщай се, бягай, като нямаш аргументи... и сега ще я надъня, като брашнян чувал и тях, двамата сополанковци ще пребия. Така се става човек. И мен са ме били. Бил съм пиел , парите съм харчел. Мои са, ще харча, аз не съм бавачка да бавя дечурлига.Суров съм бил с тях, и с мене бяха. Баща ми ме биеше където ме види, проклетникът. Само дядо не ме биеше, но имаше защо, него го слушах и уважавах..

Юрген се зави презглава. Навън се бе смрачило, духаше вятър и пилееше купчинките листа събрани пред болницата. Горе, на третият етаж, през прозореца, се виждаше ядното лице на Све.

- И сега бих я бил- мърмореше той и се кривеше от гняв.

После след седмица, полуоздравял, си нарами брадвата, малко прибори, дрехи, пушката, доста патрони и някой инструменти. Имаше доста спестени пари, нае превоз и замина в тайгата. Десет години живя там. В мълчание. Често хващаше Тозката и я стискаше с ръка в тъмното, докато огънят пращеше и дървата пукаха. Пламъците се вееха в огнището като змии и пъплеха към комина, сякаш се спасяваха и бягаха някъде, както бягаше и димът. И Све искаше да избяга. И тази вечер стоеше и стискаше пушката, но не можеше да заплаче. Вече вярваше, че е пропаднал. "Внимавай с нея!" - кънтеше още в главата му гласът на Юрген. "Понякога мъжът посяга към нея, и я стиска, стиска, а тя го привлича със страшна сила." Тази нощ Све налапа дулото на своята Тозка. Бе бос, изправен, а тя опряна в пода. Сложи палецът на крака си на спусъка, постоя миг, но изведнъж слабият му крак потдаде, той залитна, натискайки спусъка. Дулото изскочи от устата му и облакът сачми проби покрива. Зейна голяма дупка. Све лежеше на пода. Ушите му пищяха от изстрела. Отдавна бе спрял да пуши, но имаше малко тютюн и хартийки останали в една торбичка. Затърси ги нервно, запали и пак легна. Отгоре през дупката го гледаше отчаяната луна. Димът се насочи натам, излезе и се понесе из тайгата.Някъде виеха вълци. Някъде доста надалеч, а в Тозката имаше още един единствен патрон.

за какво иде реч

В милата ни родина лявото е дясно, а правилното - грешно. Само тук синьото е червено. Но най- страшното е, че и жълтото е червено, и зеленото, а пък самото червено жълтее... Единствените други цветове са сивият и черният. Единият е запазен за икономиката, другият за гробищата. Патриотите са турци, а комунистите - империалисти. Тук правите са криви, а кривите са мъртвите. В БГ даже влаковете се изпреварват. Нещо повече, няма да повярвате, тука хората депозират дори във фалирали банки?!. И са горди с това. Светият синод е грешен, а клошарят дядо Добри - свят. Само тук хората получават три пъти по- малко от колкото изхарчват. Българското злато  е канадско, а поробителите честват паметта на Апостола на свободата. Само тук има двама царе. Единият е... австриец, а другият - ром... Само тук ограбеният спасява своя грабител, като му плаща за грабежа при това със ЗАКОН! Има едно единствено място в света, където в кочината, вместо прасета има хора, и това е България. В нея прасета управляват хората, колят и затварят в буркани. И за капак навсякъде смърди на печена тиква. Но има неща които и тук са стандартни, например - паричките. Както навсякъде, и тук те не миришат. И тук дори приятели ще ти забият ножа в гърба, усмихвайки ти се лицемерно, и ще ти го забият за истината която си им рекъл. Както навсякъде по света, така и тук, има хора които искат мир. Има хора които искат война и има хора които искат каквото са им втълпили. Те са мнозинството. И понеже правдата не се натрапва. Понеже истината не е агресивна. То остават другите. Тия дето искат война. Те се натрапват и те са агресивни. Те манипулират. Простите - невежите. Ден след ден, година след година и тия, невежите започват да искат това което са им втълпили да искат. Всеки се учи от своят учител и ако е прилежен може да стане като своят учител. Ако учителят ти е зъл, агресивен, манипулативен, високомерен, обичащ неправдата, то и твоят път ще бъде такъв. Не, че няма отърване и смяна на курса, има, но трябва, неистово трябва- да обичаш истината! Истината за самият себе си. Тогава смяната на курса е лесна. И защо е лесна? Защото ти си пречката за смяната на курса. Ти и никой друг. Ти сменяш курса, както капитанът обръща кораб. Но как да разпознаем истината и най - важното е защо да я обичаме? - ще запита някой... На такъв не бива да се отговаря. Ако някой пита защо да обича истината, такъв човек е опасен. 

Та има хора които искат мир и такива дето искат война. Едните искат да се усмихват на хората. Искат да седнат с някой непознат на пейка и да слушат как пее синигерът. Искат да гледат изгрева, да пият чай ухаещ на мента, да наблюдават залезът и звездното небе с възхита и благодарност. Искат да вдигнат падналия, да утешат наскърбения, да насърчат неуверения. Искат да си поливат доматите в задния двор, да окопаят ягодите, да си разходят кучето в парка и да отидат на кино със съпругите си. Искат да гледат Форест Гъмп, да се смеят и да плачат. Искат да се разхождат с децата си и да ги учат защо не бива да целят гълъбите с камъни и защо на котката опашката не се дърпа ей така за кеф. Обясняват им, как ако въобще си твърдо решен да си бърникаш из носа, е по- добре да го правиш рядко и тайно, като не скриваш намереното под чина, под възглавницата, или в косата на някое момиченце. Татковците разказват на децата си, защо е добре да не се лъже и какво значи това, че истината е винаги проста, а лъжата сложна. Тия хора за които говорим са първите. Те искат мир. Искат го неистово, често несъзнателно, но същността им го приветства. Но има и други. Тия дето искат война. Те приличат на обикновени хора, но не са. Пак имат очи, носове, коса, брада. Но има невидими неща, които не са същите. Сърцето им е друго. То е каменно, макар и не от камък. Ледено, макар и не от лед. Очите им, макар човешки, са очи на ястреби. Зъбите им са като на лъв. Целите им са кървави. Желанията им са зли. Готови са да минат през трупове. За тях страдащият е без значение. Давещият се е забавен. Падналият е презрян, а неувереният е лесна плячка. За тях истината е омразна, а правдата е глупост. Когато се усмихват го правят с цел, лицемерно, просто за подигравка, или на долен виц. За тях слушането на синигерът е загуба на време, а непознатите са нищожества. Изгревът и залезът са просто закономерност, а звездното небе е плашеща случайност. Те са склонни да благодарят само на себе си и на никой друг. Понеже благодарността считат за слабост. Те плащат на  друг да разходи кучето им и да събира отпадъците му, а на кино се ходи с любовницата. Те се смеят гледайки списъкът на Шиндлер и плачат само при загуба на пари. Когато се мотаят с децата си, то е за да ги учат как да уцелят някой гълъб с камък, избирайки винаги болен и стар, разправят им как са бесели котки навремето и защо е добре да насъскваш кучето си по всичко дето се движи. Насърчават ги да закачат момиченцата в училище и да се бият с момчетата, а на лъжа ги учат практически, в ежедневието. Тия са хората които приветстват войните. Те и ги правят. Такъв е светът. И борбата не е с тях, а с нас самите, защото тия, вторите, са вече победени. Песента им е изпята. Чашата е счупена, броеницата скъсана и топчетата разпиляни. Заровете са отдавна хвърлени, но едно нещо все още не е ясно. Кой накъде ще тръгне и откъде ще свърне. Защото е вярно казаното, че по- добре е живо куче, отколкото мъртъв лъв, понеже за живия има надежда, а мъртвият не знае нищо.