Злото

Двама седнаха заедно. Беше ранна пролет. Дърветата тъкмо бяха напъпили и във въздуха витаеше едно очакване на нещо свежо, пролетно. Ухаеше на пролет.Единият отпи замислено. После каза: - Замислял ли си се някога, за злото? -Понякога- отговори другият- но, като се замисля по дълбоко и е само за секунди, не мога да удържа повече.Умът ми блуждае. -Искаш ли да ти покажа злото. Не че го претежавам, но знам къде е точно в този момент. -Така ли? Покажи ми го. -Първият стана, направи две, три крачки встрани, до един храст близо до пейката и го разтвори. В основата на храста имаше нещо черно и космато. На кълбо. -Ха, гледай ти- отдръпна се крачка, две назад вторият -значи това било злото, виж ти, то било до сами нас- после се приближи да го разгледа. -Така нагледно е разбираемо, как само се е стаило.. Злото се беше свило на топка. Съскаше и свистеше, някаква непоносима за слуха злоба струеше от него, и един тих ужас навлизаше в главата на всеки който намереше в него нещо очарователно. Този ужас сам приемника на усещаше, но той започваше да струи от собствените му очи. И други проявления имаше. Все черни. Злото искаше да насилва. Искаше чуждото, искаше смърт. Искаше такава смърт, която носи страдание, мъчение. Искаше кръв, писъци и безнадеждност. -Кажи ми, драги, кажи ми има ли надежда за онзи който е обикнал нещо подобно, демек влюбил се е в него?- попита вторият. -Незнам със сигурност.Но,ако има такава надежда, то това би било велико. Ако черното космато зло може да стане бяло, от само себе си, това би било нечестно. Законно е черното да си стои черно, след като вече веднъж е почерняло. Но ако има нещо правещо черното бяло, без накърняване на логиката и правдивостта, виж това би било чудно. Но не и без последици предполагам. Като бях малък, си спомням, на татко на пчелина ме нападнаха рояк пчели. Татко беше до кошерите, облечен като космонафт с було и ръкавици, а аз по далеч играех. Пчелите изведнъж нападнаха. Огромен рояк. И право отгоре ми. Татко хукна към мен, свали си булото и ми го нахлупи, после и ръкавиците и така тичахме до къщата, а те ни гонеха. Една две ме ужилиха и това беше, той, обаче, беше целият покрит с тях. И те го жилеха безмилостно. Но той тичаше, ли тичаше. Като ме вкара вътре и затвори вратата, цялото му лице беше червено и подуто.Също и ръцете му. Едва оживя, стотици ужилвания. Татко бе голям и силен, знаеше че ще оцелее, но по- важното бе, че искаше аз да оживея. А аз нямаше да мога. Та това му костваше нещо.Това да ме спаси. Погълна пчелната отрова, за да не я погълна аз. И като преживя тия ужилвания, докторът каза, че вече никога нямало даже да се подува, толкова силен имунитет бил придобил.Та мисълта ми е, че нещо бяло трябва да поеме черното. Нещо така бяло, толкова бяло, че черното да се загуби в него, съвсем да изчезне. От него да не остане и следа , а бялото да остане и не само да остане, но и да израстне в още по ослепително бяло. Страшно е за бялото. То неминуемо при това поглъщане ще страда, както страда и татко.. Но ако е наистина безкрайно бяло, ще преглътне черното и ще го погуби. Разбираш ли ме? -Не, да си призная. Но усещам, че тук има нещо дълбоко вярно. -Има! И аз го усещам, но не го обяснявам напълно ясно. Сетне затвориха храста и седнаха пак на пейката. Наблюдаваха залеза. Беше прекрасен, както винаги. Слънцето залезе бавно. Стана хладно и те си тръгнаха,а храстът се полюляваше от вятъра и приличаше на съвсем обикновен храст, но не беше.