Буря

Който сее вятър, жъне буря" /древна мъдрост/ Всичко, което започва достойно е в състояние да завърши недостойно, но и това, което започне недостойно, може да има достоен край. Какво насърчение, нали? И какъв уплах.. Но, ако трябва да сме честни, а то трябва, е нужно да напомня, че недостойното начало, най-често има недостоен финал, а достойното начало е по-вероятно да завърши зле. Няма да забравя, как преди години гледах едно състезание по бягане. Беше на дълга дистанция. Имаше една дузина кенийци и етиопци, които на друго място изглеждат сравнително нелепо, но на тези дистанции 100-200 км гладко бягане, са напети, горди, изпънали скелетообразните си тела в тези зелени потници, приличащи на избягали от концлагер, щастливи, готови да бягат до края на света. Скулестите им лица приличат на прясно изкопан череп с очи. Те подскачат преди старта, една зелена тумба народ, а между тях, там по назад се мъдреше дребен, слаб италианец в сини шорти. Никак не на място, но някак достигнал финала. Стартира последен. Нелепо. Спъна се и падна а кенийците дръпнаха. И знаете ли какво стана накрая? Ами кенийците завършиха и един от тях победи. Другите бяха съответно на останалите осем места, после до 14 място бяха етиопци, на 15 беше някакъв друг негър, а аз отидох да си направя пуканки и гледах един епизод на "женени с деца" и като се върнах в хола, видях, че италианецът тъкмо бе финиширал на 16 място, опитвайки се да издиша кислорода на стадиона. Започна и свърши нелепо, и недостойно. Но сетне, тъкмо когато презрението ми към него се опитваше да се трансформира в снизхождение, той седна на пистата и си свали единият крак, който се оказа протеза. На допинг контрола пък половината кенийци гръмнаха. Кенийската делегация в знак на негодувание и протест оттегли целия отбор, етиопците солидарно ги подкрепиха и накрая имаше само две места - първо и второ. Но такива събития са рядко явление. Например, тук където живея, животът е страшен и ужасно беден. Да си жив си е живо предизвикателство. Говоря за обикновените люде, не за тези като мен които имат пари и са се отегчили от всичко до смърт. Обикновените люде в това сякаш прокълнато място са изпозабравили какво значи достойнство. Те крачат нанякъде, мърморещи, озадачени и примирени, като в транс и отстрани погледнато се канят да си идат от този свят по най- недостойният начин според сума бабки с които съм говорил, а именно с държавно погребение. Тук хората работят усърдно цял живот с основната епична цел, да успеят преди смъртта си да имат заделени пари за ковчег и погребение. Борбата за живот е титанична. Но и невежеството бе такова.. Имах един познат- Супата. Израснали сме от деца. Викахме му така, защо майка му всяка сутрин го хранеше със супа. Картофена супа, супа топчета, грах супа и тн. но винаги супа, защото, според нея, ако започнеш деня с течна храна, то целият ти ден щял да върви като по вода. Та този мой познат в по-късните години, всеки ден четеше по едно стихотворение от Вапцаров рано сутрин, даже преди да си измие зъбите, "за да се надъхал, да се нахъсил за идващият ден" и като се замисля, това е и манталитетът ни , затова и сме такива, понеже считаме, че някаква си там , наша личност , нищо не значи, че все ще се намери някой друг там загубеняк, който да досвърши мизерната ни работа и да ни смени на работното ни място, и поради това си натискаме задниците, всеки на мястото си, озъртайки се насам натам да не би отнякъде да изскочи онзи другият и с нас да бъде свършено. В квартала всички имахме прякори. Имаше хора на които не знаех дори имената, но прякорите ги знаех, някой от тях , дори бяха мое дело.Например - Сюргюна. Няма да ви обяснявам какво значи, на турски е и не е лицеприятно.Преди доста време, Сюргюнът беше лепнал от някъде дезинтерия, та лежа десет дена в болницата и от там му излезе прякора. Иначе не бе лошо момче. Само дето не говореше много. В негово присъствие я чуеш една две думи, я не. Ако ме цепеше тиквата сутрин, за кафе звънях винаги на него. Сядахме си двамата на кафето и мълчахме. Аз си разбърквах кафето надясно, той наляво. В такова гробно мълчание, човек става страшно наблюдателен и вижда неща които иначе не би никога забелязал. Затова оттогава вече не се учудвам, нито на слепите, ни на глухите хора. Те имат развити необичайни други сетива и са хипер сензитивни, и наблюдателни. Едните защото са в пълен мрак, другите в страшна тишина. В квартала всички бяха бедни. Супата, Черния, Сюргюна, Фазера, Майонезата.. Все бедни момчета. И примирени. Аз , като богат, нямаше нужда да съм изобретателен. Имах ренти, наеми от обекти,ставах в 12 на обяд и се чудех какво ново да правя. От мерцедес SLK минах на голф 2 за разнообразие. По едно време ме хвана амока да живея съвсем като прошляк.Исках да съм като другите. Все ми се струваше , че някой говори зад гърба ми. Че ме обсъжда, че завижда. Затова реших, че ще харча само това което изкарам. И си заключих банковите карти в сейфа. Оставих си само парите които имах по джобовете и това е. Беше четвъртък. Слънчев, юнски ден. Пуснах си телевизора, на VH1, отворих хладилника и си извадих портокалов сок и парче пица. Задъвках ритмично под влиянието на Гуен Стефани, която в синя рокля на бели точки пееше като кукличка на екрана и телефонът ми звънна. Беше Майонезата. Да сме ходили на боулинг днес, защото в петък щял да се изсипе целият град, и нямало да има свободни писти, освен това на смяна била някоя си Сашка в която той бил влюбен, разбирате ли и това бил денят в който щял да се реши целият му живот.Казах му - добре, и затворих. Значи в седем бях на боулинг. Но можех ли да си го позволя? От днес трябваше не само да си направя строг бюджет, но и да се лиша от всякакви излишни екстри, поне докато не измисля откъде да печеля пари. Бях си навил на пръста, че няма да пипам парите от картите и това е. Изпразних си джобовете. Имах около триста и петдесет лева в банкноти и към десет лева в монети. Докъде ли щяха да ми стигнат. Никога не си бях правил сметка или план, даже не знаех какво въобще харча на месец. Затова реших да посмятам. Установих, че имах сметки за телефони, ток, вода, парно някакви изравнителни заради зимата, каквото и да значеше това, такса вход, асансьор, гориво, храна, пенсионни и здравни осигуровки. Повече от това не се сетих. Това бяха задължителните неща. Но не добавих разходите за кафета и заведения за хранене. Никога не бях готвил нищо.Нямах ни жена ни приятелка в момента, защото се разделих по взаимно съгласие с една състудентка наскоро. Тя ми разби сърцето на хиляди малки парченца, но това щеше да ми спести вероятно милиони. Направих си бързи сметки.За неотложните неща ми трябваха на месец около 350 лева, без гориво, храна и разходи за кафета и забавления. Значи в джоба си имах парите за един месец, а със останалите десет лева на стотинки, трябваше да карам за всичко останало. Такъв смях ме напуши. Истински и неудържим. Сетне се замислих. Та Фазерът и Супата имаха семейства и не работеха за повече от 600 лева?!? Все още нямаха деца, но пък Сюргюнът и Черният имаха таман по две. Единият бачкаше в корабостроителницата и имаше 700 лева заплата, а Сюргюнът правеше в една закусвалня дюнери по цял ден за 500-600 лева с безплатно плюскане на корем. Как ли им стигаха парите. Явно не им стигаха. Но как бяха живи? Не можах да си отговоря. Просто се чудех като отида днес на боулинг, какво да кажа на Майонезата като поиска да играем повече от една игра.. Обикновено аз плащах боулинга, той вземаше бира, или обратното. Днес можех да платя за една игра и една бира и толкова. Сетне се сетих, че съседа ми бе споделил веднъж в асансьора, колко е отвратен от управниците, защото го оставили с двеста и двадесетте лева пенсия, а имал четиридесет и седем години стаж.. Демек, когато той е започвал да работи, на мен са ми оставали още двадесет години докато се родя. Какво ли ядеше този човек? Веднъж го видях пред блока да храни гълъбите, а веднъж, пред Билата, където стояха просяците, мина и пусна на един, нещо в ръката. Явно имаше някакви други приходи реших аз и се концентрирах над моят нелек проект. Аз, за разлика от него, нямах в момента никакви други приходи, освен тези пари намерени в джобовете ми. Изведнъж се сетих, че имам още много други джобове! Гардеробите ми бяха фрашкани с дрехи. Хвърлих се към гардеробната и взех да наизваждам. В едно старо зимно яке намерих свити около сто лева, в други джинси изпаднаха още петдесетина, а в хавайските ми шорти, което не бях обувал поне две години открих осемдесет евро , останали от почивката ми на Халдики, преди време.. Седнах на дивана, изведнъж ми поолекна и някак се освежих стискайки неочакваните съкровища. Животът стана малко по- розов и явно днес щях освен на боулинг, да мина и да хапна на Стъпката един винен кебап със Супата. Значи, пресметнах, имах освен заделените триста и петдесет лева, още десет плюс тези сто и петдесет и още сто и шестдесет лева от онези осемдесет евро, значи всичко за екстра разходи - 320 лева. Хвана ме яд, затова че не си оставих мерцедеса, а го продадох и парите сложих в банката, като взех този раздрънкан кошник голф2 и то дизел.. Ако го бях запазил, сега щях да имам много кеш. Но съдба, човек трябва да върви напред и когато е взел някакво решение да не се измята като мърша. Затова реших, че утре ще размишлявам за възможностите за бизнес, а защо не и довечера със Супата на Стъпката си рекох тогава. Излязохме с Майонезата. Играхме около пет игри и изпихме всеки по три бири. Всичко правеше към тридесет и пет кинта. Естествено Майонезата имаше само пет, така че олекнах доста, отделно се изтървах, че отивам със Супата на стъпката и Майонезата се присламчи на шланга и така. Седим си ние на стъпката, Супата яде и говори , как жена му мрънкала и искала дете, но той умирал от страх, защото в мебелната фирма можели да ги разпуснат и пак щяли да увиснат на вратовете на тъста и тъщата, а това било, по думите му, по лошо , отколкото да си тегли куршума. Майонезата пък не го слушаше, ами дрънкаше за онази Сашка , която цяла вечер не му обърна грам внимание, въпреки че той като петле подскачаше около нея и и обясняваше разни неща. Майонезата не се интересуваше от проблемите на Супата. Той бе ергенче, работеше в автосервиз и винаги нямаше пари. Но причината е, че ги пръскаше по най- идиотските начини и то в големи количества. Например колекционираше аудиоуредби и ги трупаше в гаража, на тавана, и на село. Вземе заплата и хоп, отива, и си купува уредба. Смахната работа. Споделих им за новият си живот и те дълго ме гледаха замислено. Майонезата отначало не схвана за какво става дума, реши, че съм загубил някак си имотите си и няма да имам доходи, а това истински го притесни. Супата, обаче разбра. Попита ме защо ще правя такъв експеримент? И когато криво ляво му обясних, рече че нещо съм се побъркал и няма да изкарам повече от месец -два. Това ме ядоса. Значи Супата ме смяташе за някакъв слабак и нищожество, което живее като бацил, или като Симеончо и ми се стори че всъщност скрито ме е презирал през всичките тези години. Амбицирах се. Реших да им покажа на тези говеда, които цял живот я караха робската, да им покажа как се правят пари в трудни условия и се става богат въпреки всичко. Нищо не казах. Просто продължих машинално да ям. Виненият кебап ми се видя по отвратилен от всякога, и Майонезата ми се стори противен, с тази пълна , мляскаща уста и потни ръце, а Супата допълнително наля масло в огъня , като ни изрецитира стихотворението с което бил започнал деня, този път на Гео Милев- "ноща ражда из мъртва утроба вековната злоба на роба: -своя пурпурен гняв, величав." и ни съобщи, че от днес щял да чете основно Гео Милев, и че той го зареждал с тава енергия и хъс, че чак не било истина, и още, че сам правел стихотворни опити, притиснат от мизерията в родината, и от теглото на народа. Майонезата каза, че напълно разбира тези поети, които притиснати до стената , са написали тези величави творби и също до тази стена са, и били застреляни. От цялата вечер, осъзнах, че си имам работа с млади комунисти и олекнах общо със седемдесет лева. И от триста и двадесет , останах с двеста и петдесет. Нещата загрубяваха. Трябваше много бързо да измисля нещо. Когато човек не е бил роб никому, той мисли по друг начин. Това донякъде обяснява нашата народопсихология. Свободният човек, мисли свободно, робът мисли робски. Те имат различни хоризонти. Единият знае, че хоризонтът е неуловим, но можеш да го изследваш, а другият си мисли, че е неуловим, понеже решетките ти пречат да го уловиш. Единият се сърди на себе си, че не стига бързо надалеч, другият се сърди на тези които са го поробили. Затова и апостол Павел е казал някога преди хиляди години- " Не ставайте роби на човеци" Моите другари, обаче , бяха станали. Не ги виня. Те нямаха това което имах аз. А именно- наследства. Затова реших, че ще им помогна да прогледнат. Събрах ги на вечеря с останалите си двеста и петдесет лева. Домашна вечеря, с много месо и бира. Щяхме да съзаклятничим. Да пречукаме системата, да срежем решетките и да побегнем към хоризонта. Но ударих на камък. Те мислеха странно. Събрахме се, опекохме месото, разляхме бирата и им съобщих, че от днес, ще трябва да се вземат в ръце и да започнат да мислят капиталистически. Супата рече, че капитализмът е прокоба, която унищожава народите. И донякъде се обоснова. Другите които можеха да мислят, като Черния и Майонезата, бяха заети със слагането на помпата на едно буренце Хайнекен, та не успяха да се намесят на моя страна. Но Фазера и Супата се опитаха да ме смачкат. Нарекоха ме син на кулак и капиталист, който иска да благоденства на гърба на обикновените трудови хора, което ми се стори странно , защото аз бях този който плащаше за вечерята. Фазерът се поразвика, че в мебелната фирма, началникът не разбирал от нищо освен от прибирането на парите, а това разбирал наистина до съвършенство. Супата добави, че подобни изчадия трябва да бъдат вкарани в панделата за сто хиляди години и там да бъдат подложени на нечовешкият труд, който искат от своите работници, и за да подсили своите думи зарецитира- "С хиляди ножа прободен народ, затъпен, унижен, по- нисш и от просяк, останал без мозък, без нерви, въстана из мрака тревожен на своя живот - и писа със своите кърви - СВОБОДЕН!" Сетне победоносно си наля от моята бира, вдигна тост за Гео Милев и всички паднали герои и я изпи до дъно. Явно той и Фазерът копнееха за свобода, но незнайно защо копнееха само и единствено докато пиеха бира на маса. Иначе на сутринта ставаха и поемаха към фабриката. Казах им го и адът се отприщи. Завикаха един през друг, че на мен ми е лесно, което си бе така, че нямам семейство, което си бе истина, че съм един ланкаджия, но не забелязваха, че те са всъщност говоряните, които се крепяха на стиховете на поети, живяли във време в което съвременната история , каквато я познаваме, още не се бе случила. И въпреки че вече я познавахме, за моите авери, тя явно си оставаше непозната. Явно комунизмът за тях беше спасение и не съзнаваха, че и едното, и другото са изчадия създадени да заробват. Едното изчадие заробваше с лукса и потребителската нужда, другото заробваше с гнева и омразата към свободните хора. Не ме слушаха, но аз и не очаквах да разберат. Майонезата и Черният вече не можеха да влязат в разговора, а Сюргюнът мълчеше и ядеше. Спрях да говоря. Реших, че за да ме разберат, трябва да ги науча на свобода, да им покажа начин и път, и чак сетне да ги ограмотявам. Затова попитах Супата направо, какво му е нужно за да започне бизнес и да зареже мебелната фирма. Той не каза нищо. Майонезата, обаче веднага изтърси, че му трябвали около трийсет хиляди лева, а Черния сподели, че със Сюргюна мечтаели да отворят магазин за винтидж стоки и да ги продават онлайн. Идеята му била, да се закупуват стари неща от пазарите, като руски каски, часовници, табели, самовари и тем подобни неща, които на запад се ценяли и стрували десетки пъти повече. Не бе лоша идея. Още повече, че не трябваха наеми, а само умения в нета, английски и малко начален капитал. Рекох че участвам с капитал, магазинът онлайн от тях, а дейността по издирването на стоката щяхме да я правим заедно. Печалбата щяхме да делим фифти фифти. Това бе благородно от моя старана, и хитро, понеже исках да привлека и Супата. който много обичаше думата- равенство и по- равно. затова преглътнах, че капиталът бе мой, само и само да им покажа един нов път. Но Супата и Фазерът мълчаха. Мълчаха дори и когато ги поканих в съдружието. Майонезата се нави и каза, че познавал един антиквар с връзки на запад. Уговорихме се, че започваме уикенда, когато не бяха на работа и Черният гарантира, че дотогава ще е направил онлайн магазина. Трябваше да променя плана си и да отворя сейфа. Без начален капитал е трудно да правиш бизнес. Трябва време, а ние нямахме такова. Нужно беше да започнем ударно и мащабно иначе щеше да стане бавно. Но пак щеше да стане. Отворих сейфа и заделих една прилична сума. Разпределих я по равно и раздадох парите на Черния, Майонезата и Сюргюна, с уговорката, че тези пари са само за инвестиция в стока и нищо друго! Супата и Фазерът отказаха да участват, а на първо време щяли само да наблюдават какво ще стане с нашата утопия, както се изрази Супата. Черният удържа на думата си. Направи онлайн магазина и го вързахме към моя Пейпал. Направихме ревизия на наличните пари във всеки. Черният и Сюргюнът не ги бяха пипнали, но Майонезата ми се заоправдава, че бил заел само до заплатата си от тях триста лева, защото видял една много изгодна уредба в продавалника и нямало как да я изтърве. Знаех си, че Майонезата щеше да е дупката в екипа. Но бях решил да го оставя да се издъни, за да сложа нещата по местата. Затова му казах да даде останалите пари на Черния и ако има нещо конкретно изгодно и СТАРО за купуване, да иска от него, или от мен. Не му стана приятно, но ги даде. Така е в реалният свят, си рекох на ум, там няма равенство, но има йерархия, която се създава естествено и не е константна. Тоест променя се според обстоятелствата и качествата на хората. Черният излезе с гърди напред пред Майонезата и тогава реших да въведа и следващото нужно правило, за да вървят нещата добре. Печалбата на всеки от нас, щеше да варира, според стоката която всеки бе купил и се бе продала. Всеки щеше да има дял, но този, който бе намерил стоката щеше да вземе повече. Това щеше да направи екипа амбициозен и щеше да убие леността и мързела. Черният веднага възприе идеята, но Майонезата направи крива физиономия. Вече знаех, че ще обсъжда това със Супата и Фазера, но не ми пукаше. Все пак начинанието ми имаше и педагогическа цел. -Знаеш ли как един човек забогатял, бъбреше ми Майонезата на ухото в колата на път за антикваря. По най- странен и чуден начин. И при това съвсем честно, което е нечувано в наши дни. Забогатял от семейното пиано. Та значи една вечер, нафиркан до козирката, се хванал на бас в бара, с някакъв дебелак, че може да срути бащината си къща с пиано и то с един единствен удар. Оня бил трезвен, и веднага приел облога. Но нашият човек не станал богат от мизерният облог, а от нефт. На сутринта, заедно с въпросният дебелак, вече на трезва глава, но още помнейки смътно какво си е наумил, извикал местната телевизия да снима, така де, като ще си рутиш къщата с пиано , поне да станеш знаменитост, сетне наел един кран стрела, вдигнали пианото на тридесет метра над земята и го стоварил от там право върху старата къща. Пианото веднага потънало и изчезнало и изведнъж бликнал нефт. Човекът станал петролен магнат- представяш ли си дърдореше Той- Как беше- рано или късно , дори и сляпата катерица открива жълъд! Нека го открием- тържествено обяви той и паркирахме. Влязохме вътре и веднага забелязах старите радиоапарати в доста прилично състояние, както и руските будилници от миналия век. Взехме всичко. Майонезата се въртеше около някакво старо пиано, вероятно под въздействието на петролният магнат за който дрънкаше, като настояваше че вероятно сам Моцарт е свирил на него. Но пианото беше тежък предмет и ако наистина не бе на самият Моцарт си бе загуба на време и пари да се занимаваме с него, защото имаше шанс да си остане завинаги наше, и единствено да дирим с него нефт, друго не ни оставаше. Суетейки се зад пианото, търсейки името на Моцарт или поне на Бетовен, Майонезата изпищя от ужас и ни показа някакъв изсъхнал , станал на подметка плъх. Беше направо плосък , като мумия. Кръстихме го Скот, турихме го в найлонов плик и мълчахме една минута в негова чест. Според Майонезата, имало пазар за подобни препарирани създания и някакви извратени западняци си ги качвали по стените. Спогледахме се с Черния клатейки глави. Явно Майонезата повече щеше да пречи, отколкото да помага, но няма как, екипът си е екип и добре че поне бях създал правила в него. Имаше и някакъв пластмасов контейнер. Какво ли има вътре, подскачаше около него Майонезата.. -Може да е кивотът изцепи се Черният.. - Кивотът? Колко струва кивот? - Млъкни, Майонезо проста и дай да го отворим. Но какво е това, продума Черният, след като го открехнаха, като без малко да счупят капака- Тука има една камара вратовръзки! Някакви гащи. Неее , снопове с гащи и май са за пране. Някой смахнат тип си е складирал тук прането. Отврат! Собственикът на магазинчето, дочул трясъка на капака, изскочи от сервизното помещение и не беше никак доволен че сме отворили пластмасовият му контейнер. Тогава Сюргюнът показа своите заложби. Изправи до стената прастар , прашасал ковчег. Мълчахме дълго взирайки се в него. Сетне само каза, че това е находка, която ще превърне в шкаф с червена кожа с рафтове и щял да го продаде за много пари, после отново млъкна. Майонезата се закиска, и тържествено обеща, че когато Сюргюнът остареел и се пропиел до смърт, той лично щял да махне рафтовете и да положи споминалият се Сюргюн в ковчега за последният му път. Той, не му обърна внимание, а само ми кимна и купихме ковчега. Знаех , че ще го продаде, инстиктивно го усетих.Майонезата бе възмутен, че не взехме пианото, а купихме някакъв раздрънкан ковчег, но той нямаше думата, защото нямаше пари. Усетих, че екипът има пукнатина. И тази пукнатина бе Майонезата. Затова му казах да хареса нещо различно от пиано и щяхме да му гласуваме доверие, и да го купим. Той се въодушеви и лицето му грейна. Наистина на човек му трябва съвсем малко, малко доверие, леко насърчение и той става посветен в дадена кауза. Майонезата се насочи право към някаква стара цигулка, грабна я, и я размаха така енергично, че от нея изхвърча някакво парче към прозореца. Беше лъкът. Взехме цигулката. Поне не бе пиано успокоявах се аз, а Майонезата вероятно горд с находката си се чудеше как не я бил забелязал по- рано, настоявайки, че подобни цигулки в чужбина стрували милиони. Така , или иначе натрупахме няколко чанти с вехтории, натоварихме ги на голфа и ги домъкнахме в къщи. Почистихме всичко, сортирахме, снимахме ги и цял ден се карахме за цените. След сериозни проучвания в интернет, сложихме адекватни цени, като само ковчега остана да виси неоценен, понеже Сюргюнът го взе да го ремонтира и облече отвътре в кожа. Другото интересно и съдбоносно нещо като находка беше някакъв сребърен старинен сервиз с печат на дъното, монограм и изтъркан надпис- France. Черният установи, че подобни сервизи датирали от времето на Наполеон и в тях сервирали чай на табла. В специализирани сайтове за меценати, цените кръжаха около стотина хиляди паунда! Не можехме да повярваме. Майонезата стоеше в средата на стаята и устата му бе увиснала до ключицата. Бе незабравима гледка. Отскочих до магазина и купих шампанско. Вдигнахме тост- "За кривокраките жени" провикна се Майонезата, и всички пихме на този странен тост. Не продадохме лесно сервиза. Но все пак успяхме за по- малко сума, която ни обясниха от аукциона, че е винаги по- ниска от тези които сме видяли в интернет, понеже там тя стигала такава висота заради наддаванията, но те се прибирали от самата агенция. Примирихме се, защото нямаше друг начин да достигнем до богатите клиенти, освен чрез аукционна къща. Майонезата протестираше, но нямаше думата, още повече че неговата цигулка се оказа на цена колкото десетина килограма моркови. Все пак от сервиза прибрахме почти петдесет хиляди паунда, което бе космическо начало на нашето бизнес начинание. Сюргюнът реставрира ковчега и го продадохме в Ибей за две хиляди паунда като бутиков аксесоар. Продадохме и повечето часовници и другите дреболии, като единствено плъхът Скот беше безславно погребан в градинката зад блока. Разбрах, че Майонезата не е за тази работа, но не му казах, а реших да го подпомогна в негов личен бизнес с аудиоуредби. И там той блесна. За има няма година, напусна постоянната си работа и отвори малък магазин на централна улица. Със Сюргюна и Черния останахме в бизнеса с антики и нещата станаха доста глобални. Първият месец се опитахме да приобщим Супата и Фазера. Просто исках да им помогна. Но както ви споменах в началото, често недостойното начало има недостоен финал. Вече бяхме продали сребърният сервиз и ковчега. Събрахме се на всеобщ пир. И пак се почна. Първо не вярваха. Но когато видяха мейлите от аукционната къща и сметката в Пейпал се озлобиха. Очите на Супата светеха злобно и сякаш от тях щяха да изскочат мълнии. Фазерът обяви, че сме имали късмет и той не можел да проумее, защо все на другите им се усмихвало щастието. Беше доста унил. Веднага разбрах, че щяхме да го спасим от робството рано, или късно. Просто трябваше да го приобщим, да му дадем задача и да го насърчим. Но Супата се помъчи да направи кавото може, за да развали всичко. Отново зарецитира в захлас стихове, като се заканваше, че щял да дойде пак Видов ден за експлоататорите капиталисти, които богатеели неспир на гърба на обикновения работник. Добавяйки, че нашите продажби са нелепи, че някаква си там старинна ламарина за чай струвала толкова колкото нито той ни баща му можели да изкарат цял живот, и че някакъв си дърт вампир , смахнат и извратен бил купил от нас ковчег за пари равни на неговата годишна заплата.. Сетне не ме остави да отговоря а закрещя зазубрени строфи от нещастният Гео Милев- "Зората от сън се пробуди, сред гръм от картечници: От далечните склонове - удар след удар заплющаха луди куршуми олово.." Той рецитираше до несвяст Гео Милев, а аз осъзнах бурният вихър който неразбираемо за мен дотогава, бе обзел людете в онова смътно и смутно време на зараждащият се комунизъм, който още в утробата на този изстрадал народ е ритал неистово, като чудовище увито в плацента и още невидимо за човешки очи, е растял и подготвял своята уродлива снага, за да може когато се роди да ужаси и стъписа акушерите видяли го първи, да ги хипнотизира и погълне, да погълне и родилният дом и сетне и собствените си родители изправяйки снага пред смаяните погледи на всички. Снага на чудовищен и с нищо сравним урод. Гео бе отново актуален, а уродът, отново заченат, се канеше пак да се роди, а изтеклите му води плакнеха краката ни... И въпреки това, въпреки страха и знанието за страшното чудовище, хората отново хипнотизирани го очакваха с трепет и копнеж, зажадняли за неговото лъжливо обаяние и кървава паст в която, те се надяваха, да попаднат всички изедници народни, незнаейки, че покрай тях ще бъдат сдъвкани и самите те и сетне изплюти и изходени ще потънат в забравата на времето, като непотребни и неразумни акушери дръзнали да изродят Кракен отново. Онова странно митично създание което врещеше и беснееше в дебрите на ада. Наистина революцията яде чадата си и затова станах и креснах на Супата, че е заблуден скот , и също, като изсъхналият плъх Скот, е мъртъв и плосък. Креснах му, че е по- добре за него вместо да чете Гео Милев, по напред да прочете Солженицин, но Супата продължи още по разлютен- "Народа въстана - с чук в ръката, обсипан от сажди , искри и сгурия, със сърп сред полята, просмукан от влага и студ: хора на черния труд, НЕ гении, таланти, протестанти, оратори, агитатори, фабриканти, педанти, писатели, генерали, държатели на локали, музиканти и черносотници, а селяци, работници, груби простаци, безимотни, неграмотни, профани, хулигани, глигани - скот като скот , хиляди, маса.. НАРОД!" Изгоних го. Изгоних този груб, профан и хулиган, който се възхищаваше от глигани и скотове и ги наричаше - Народ! Тогава се чудих дали постъпих правилно, но сега знам, че постъпих. И не съжалявах. Съжалявах, само, че когато ме видеше на улицата не се спираше, а бяхме приятели от детинство. Подминаваше ме ядно. Не се спираше и при другите. В очите му се четеше нещо непознато за мен. Не беше завист, не беше и омраза. Четеше се гняв. Страшен и злокобен. Гневът на роба, осъзнал, че сам е влязъл в клетката, че сам я е заключил и сам е изхвърлил ключа навън. Робът , осъзнал това, но нямащ сили да си го признае. Робът мразещ тези извън неговата собствена клетка, обвинявайки тях за своята участ. Робът, разбрал, че всъщност клетката е от картон, защото , ония, свободните са му казали това, посочвайки му че е бил глупак да си стои в нея, но разкъсвайки я, той не диреше никой друг, а само тези който са му казали че тя е картонена. И като ги намереше ги затваряше в истински, метални затвори. За отмъщение. А тези, които са го излъгали да влезе в картонената клетка, той не търсеше, а те коварни, както винаги, го вкарваха в нова картонена клетка, в която вкарваха и металните затвори, които той сам бе създал за своите опоненти. Виждах Супата да рецитира на центъра, с мегафон в ръка. Понякога със Майонезата минавахме край него, но той не ни поглеждаше. За сметка на това около него се тълпяха все повече и повече хора. Брадясали, с червени очи, дрипави, със загрубели от труд ръце, рошави, с малки, недохранени деца и отново възторжено рецитираха в един глас добре познати и никога незабравени стихотворения.. Не ги винях. Те не бяха така виновни, а преди всичко измъчени, ограбени и излъгани, поради невежеството си. Винях ония, които ги бяха излъгали и затворили в картонената клетка, и разбрах едно.Задаваше се отново нещо. Нещо от което не можеше да се избяга, нито на запад, нито на изток, ни на север, ни на юг. То бе контролирано, създадено в лаборатория и добре обмислено с една единствена цел. Да помете всичко. Задаваше се буря..

Квадратурата на кръга

Има една древна легенда. Според нея, някъде, някога ще има някой, който ще обясни квадратурата на кръга, ще може да киха с отворени очи, ще е в състояние да близне лакътя си и да живее охолно без да работи и да притежава нещо доходоносно. Е този човек бе дядо Варуфаки, това се случи в наши дни и, разбира се, в Гърция. Ние живеем в легендата. А всяка легенда, която се изпълнява, не е вече легенда , а съвсем истинска реалност. Да обясниш квадратурата на кръга, не е това което си мислите. Това не е да седнеш, да нарисуваш кръг и да почнеш да смяташ. Това е примитивно и никой , който истински се занимава с тази задача, не прави това. Не става дума за смятане, цифри и формули. Става дума за екзистенциалност. Ще се опитам да ви обясня, макар да не съм уверен как и дали ще успея. Трябва да се започне от простото , за да се стигне до сложното. Всеки почва от простото. Просто няма къде да иде. Простото е бебето да плаче, когато е гладно, да се уригва когато се нахрани и майка му го потупва по гръбчето, да се нааква и напишва в най- невероятни моменти и да се омоцва до очите и ушите, когато яде пюре. После става все по-сложно. Рядко, но се случва то да чува думата - НЕ, и тя не само не му харесва, тя го ядосва! Когато я чуе, до започва да се мъчи да я игнорира и това създава напрежение което се усеща наоколо, а също и се чува. Това е и една от причините, незрелите хора в по късни времена от живота си да се плашат от тази дума и да я избягват, както за слушане, така и за казване. Това е съсипало и съсипва не само хора и семейства, а цели нации, като територията им обезлюдява постепенно и се превръща в пустош. Затова има издадени и цели книги - "как да се научим да казваме - НЕ". Та, животът се усложнява с времето. Бебето вече не е просто бебе, то става малък човек, който е напълно идентичен с големият, просто е безпомощен. Или поне така изглежда. Мощното оръжие на този малък и безпомощен човек е неговата манипулативна сила. Тя често му дава власт и го прави супер могъщ , особено ако около него има хора които са ужасени от думата - НЕ. И така, разбрахме индуктивно, че малкото и безпомощното на пръв поглед, може да има скрити оръжия, също установихме, че с времето нещата се усложняват.Детето, става тийнейджър и след като мирно и кротко си е играло около 13 години на двора пред къщата, и е идвало всеки път когато му викнеш че супата е на масата, нещата стават сложни. То вече не е пред къщата и един дявол го знае къде се е дянало. Супата седи студена на масата до вечерта, а детската стая става напълно недостъпна, заключена и залостена, като от вътре се носят всевъзможни звуци, като кански рев, крясъци, тежък рок или метъл, плач, чужди гласове и мирис на цигари, или по- лоши неща. Ужасените родители, свили се на спалнята, кършат пръсти и случващото им се струва почти така страшно както думата - "Не". Майката е някак недоволна от нещо и някак си обвинително гледа таткото. А той се прави на мъжествен, и непукист, като и обяснява, че навремето в тази възраст, той е замерял птички на верандата, гонил котките с пръчка и дори веднъж се изхрачил, тайно в два през нощта през прозореца. Майката го гледа с все по неодобрителен поглед с двете си очи, а с двете си уши слухти да не би от детската стая нейното малко пиленце не изписука нейното име и не му се прииска например супа, сладолед или пък чаша портокалов сок. На сутринта нещата стават още по комплицирани. Таткото става и бърза да отиде до тоалетната, но там заварва напълно непознат юноша, който си мие зъбите по дребни гащи, във резервната тоалетна няма никой, но затова пък е доволно оповръщана от някой, със сигурност не е от нашето момче, обяснява той на майката, след като бързо се е оттеглил от тези опасни части на своята собствена къща. Нататък животът не става по- розов. Детето минава на по тежки неща от бира и цигари. Семейната къща започва да се лишава от това онова. И понякога изчезват цели уреди- като стереоуредба, телевизор и дори семейната кола. Животът е сложен. Сетне, със старостта идват и други проблеми освен болести. Детето продава къщата и праща родителите си в старчески дом. - Там ще ви е добре- казва то- а не мен ще ми е най- добре. Нали това ви прави щастливи?.-А те милите кимат ли кимат. Майката тайно плаче на възглавницата в дома, а бащата нервно стиска дясната си ръка в юмрук, сякаш за да докаже на себе си нещо, а с лявата барабани по масата в нервен ритъм. - Такъв е животът - успокоява той майката- та нима не е? Кравата не суче от телето, обяснява той, без даже да разбере , че тази сентенция не се отнася за ситуацията - Родителите са длъжни да събират имот за децата си, не обратното, нали, скъпа - пита той, мислейки си че тази велика сентенция някак си може да се приложи тук, но майката заравя още по- дълбоко лицето си във възглавница и рев оглася старческият дом. После си отиват във времето. Единият погребва другия, а после бива погребан на разноските на дома, като на погребението присъстват неговите верни другари по шах и табла. Това са днешните стандарти на много места. Това е то, да разбереш квадратурата на кръга и то не само в тази област на междучовешките и правилните семейни отношения, но и във всяка една област ,в която да кажеш - "Не", е признак на лошотия, или е нещо страшно, или пък хората изтървали тази ужасна дума, бързат след нея да замажат нещата викайки дваж повече - "да", " да " и " извинявай, какъв съм глупак". Та нашият легендарен дядо Варуфаки, нямаше тези проблеми. Той казваше да, само когато някой искаше да го почерпи. Затова и може да твърдим уверено, че бе изпълнител на легендата и знаеше разковничето на задачата. Освен това можеше както ви споделих, да киха със отворени очи и да си близне лакътя когато пожелае. Също бе на път, или направо си бе открил антигравитацията, като бе завързал една намазана с масло филия хляб с маслото нагоре за гърба на един от своите котараци - Аристофелес, и като го бе хвърлил във въздуха Аристофелес си остана там реейки се наоколо. Това му хрумна в една ветровита нощ след две бутилки мастика, разсъждавайки над два постулата, че никога котка не пада по гръб и никога една намазана филия не пада върху ненамазаната си страна Най-важното му умение, обаче, беше, че живееше съвсем охолно, без да работи и да има нещо. Как става това, ще се запита някой. Ето как: Номерът е да се родиш грък. В тази държава, хората нямат тези вредни скрупули свързани с думата - Не. Те я бръщолевят навсякъде.Напред назад, нагоре и надолу, с повод и без повод те крещят ОХИ, Охи, живеейки просто и радостно. Там животът е наопаки, не като другаде. Там не-то е -да.А животът се опростява все повече след раждането. Ако бе възможно, дори и самото раждане на наследника, гъркът щеше да възложи на някой друг, но както знаем в света има и невъзможни неща. Аз се сещам за тези две, да роди някой наместо теб и да намериш някой да иде на зъболекар, отменяйки те от тази нелека задача. Това са единствените неща, който мъчат гърците, но те стоически ги понасят. Дядо Варуфаки имаше лев, по точно евро. Беше с две инвалидни пенсии още от двайсет и пет годишен и това му носеше доход от близо 2000 евра. Стигаха за всичко, че и оставаха. С останалото на края на месеца господин Варуфаки, пременен в чисто бяла ленена риза и бял панталон, се срещаше със своите верни авери по инвалидност на брега на Средиземно море в известното заведение - "При Ханс" и се черпеха до късно, прегърнати, разперили ръце под звуците на сиртаки с чаша узо в ръка. - Защо са ми амбиции, говореше той? Не са необходими. Амбициозните хора са често горди, с високо самомнение, а това не е добродетелно. Скромността е което е ценно в наши дни, а истинският православен човек трябва да е скромен. Да не ламти.Да не трупа. Вижте ги немците, обясняваше той, по цял ден трупат. Събират, като мишоци. То не бе банкови сметки, не бе трезори, не бе каси. Трупат, като хамстери. Гушите им се издули като балони, ще се пукнат, но те тикат ли тикат там събраното. И защо? Защо питам аз, не е ли писано в писанието, че има едно зло под слънцето което сам Соломона е видял - "един да трупа пари, а друг да ги харчи" и това зло му се е видяло огромно, и такова си е. Затова никога нищо не трупайте, разпалено ръкомахаше той! Никога! Никой не му възразяваше, нито пък беше в състояние, и всички кимаха с глави с отвратени от немците физиономии.Само собственикът Ханс, седеше унил в сянката под навеса, на една странична маса и опитвайки се да бъде незабележим, за да не се стовари това презрение върху му, също кимаше сякаш на себе си съгласен с думите на мъдрият Варуфаки - да, да, така си е, напълно си е така и в прилив на благодарност към мъдрите слова на своят скъп гост, той обявяваше повсеместна почерпка... След която, дядо Варуфаки победоносно изплюваше последната костилка от маслина насред пода на таверната, удряше с все сила последната чиния в земята, ставаше и клатешката се запътваше към перилата където изпразваше натежалият си мехур в топлото средиземно море. После радостно се прибираше в къщата на бащата си, на дядо си и на прадядо си, където го чакаше подредено меко легло, с кана вода до главата и току що изпрана бяла хавлия. Ваната бе напълнена и от нея се носеха аромати на мента и лавандула, аромати които неговата вярна прислужница, да не кажа слугиня, българката Пенка от Пловдив, бе сложила и разбъркала с ръка, проверявайки температурата на водата. Дядо Варуфаки бе взел Пенка направо от автогарата на Солун в един свеж юнски ден избирайки си я сред стотина женици с огромни кожени сакове, бе я натоварил на своят баварец, и я бе докарал до ферибота , а от там на остров Тасос, настанявайки я в една стаичка близо до кухнята. На другият ден я бе завел при своят братовчед, известен местен лекар, който я освидетелства със сериозна инвалидност, откривайки и дюстабанство 3 степен, разширени вени и кръвно. Сетне Варуфаки я заведе до социалните служби и я записа там, като и посочи едно от гишетата, където и обясни, къде със знаци къде на гръцки, че от там следва да идва и да си получава всеки месец заплатата, която по думите му, лично той и давал, в замяна на нейната служба в къщата му. Оттогава бяха минали много години. Къщата цъфтеше, чиста и спретната, дядо Варуфаки дебелееше, изкъпан, с отрязани нокти и нахранен, а в България старческите домове пустееха, пустееха и семействата, селата, градовете, пустееха и блоковете, та се наложи да докарат хора от Африка и да заселят тия нещастни региони, обезлюдени поради тази единствена отвратителна причина, това че хората не можеха да кажат - НЕ и това е. Затова всички, целият цивилизован и нецивилицован свят наблюдаваше Гърция и и се възхищаваше за смелостта, куража, силата и непукизма, че може гордо и независимо от всичко да казва - ОХИ.Да го казва високо, ясно и с почти пълното съзнание, или безсъзнание от всякакви последици. Затова народите се преклониха пред този народ. Сведоха очи и решиха да служат в името на неговата сила, дарявайки своите богатства, отделяйки от залъка си, за да я има тази нация и за да пребъде името Елинско. Ето как изпълнението на легендата, доведе света до разбирането, че неговият просперитет, зависи изцяло от просперитета на славна Гърция и оттогава, научавайки се от тях, по-скоро учейки се, понеже това не става от днес за утре, та учейки се да казват НЕ, народите се развиваха и развиваха и още се развиват чакайки възцаряването на единственият правилен и справедлив строй- Гръцкият. Където глава на народите е Гърция, а нейно подножие са всички останали, и никой не роптае и мърмори, но напротив бори се със зъби и нокти за това, дядо Варуфаки да плюе костилки от маслини, а често и цели маслини пикаейки през парапета в морето, под звуците на сиртаки и сред мириса на узо, като един истински, вечен и непреходен Зорба, изпълнителят на легендата, откривател на антигравитацията и на квадратурата на кръга.

Приключението

Дядо ми е живял от земята. Прадядо също. Нямали са пенсии. Копали са докато са паднали. Не е ли хубава такава смърт? Да паднеш на нивата. Мотиката е до теб, нямаш сила да я вдигнеш, но нямаш сила и да я пуснеш. Стискаш я. Слънчогледът е висок, колкото малко дете и ти си паднал досами него. Духа лек ветрец. Небето е синьо с пухкави облаци.От онези, огромните. Които все приличат на нещо. Хубаво е така да си идеш. Затова и заминах. Защото разбрах, че няма да мога да си ида така. Днес си отиваш по друг начин. Щастливците падат до компютрите си. Удрят си брадичката в плота от ПДЧ и се свличат на ламината. Отгоре се вижда долната страна на бюрото. До главата им е кошчето потънало в боклуци и празни кенчета от бира. С усилие, ужасени и отчаяни те бъркат в джоба на стегнатите си джинси и звънят на 112. Понякога някой друг звъни вместо тях. Идват екипите и ги вземат. После не е за разправяне. На нивата никой не идва. Но оживяваш, ще каже някой. Оживяваш в цивилизованият свят. Но за какво, питам аз? За какво оживяваш? За да седнеш пак зад монитора, или за да започнеш да пиеш само зеленчуков сок от ГМО, мислейки си че пиеш нещо с витамини, или за да вземеш да четеш сайтове за здравословно хранене, и да си говориш по форуми с лелички за това как содата лекува, или пък витамин В17 оправя всичко.. Може би оправя нещо, кой знае. Но знаех, че някак си, нещо не беше в ред. Затова заминах. Не исках да остарея по реда си. Ужасявах се.Всичко водеше натам, до оня миг под бюрото, докато чертаех поредната кухня, или дневна за някой клиент. Когато си несемеен е лесно. Можеш да идеш където ти видят очите. Стига да не си страхлив. На мен ми отне години, именно защото бях страхлив. Седях, чертаех, пиех бира, мислих и се страхувах. Няма да ви лъжа, страх ме беше. Но всеки път си представях дядо, и някак си ми олекваше. Хората може да ме мислят за заблуден. Не ги виня. Всеки гледа от своята камбанария. Аз реших, че за да имам семейство и деца в този свят, ключовата дума е - този свят, та за да имам в този свят деца, трябва да съм безумно смел! А аз не бях. Имах куче. Искаха да му слагат чип. Ходих до ветеринаря често и веднъж ми, отказаха ваксина, защото кучето ми нямало чип. - Няма да сложа чип на Ричо, казах аз! Отказвам!- Защо, попита той? Защото е ненормално- рекох, не е нормално и това е. И си тръгнах. Без ваксина. Ваксини, ГМО, Чипове, Роботи, Нанороботи, дронове........ Къде си дядо? Прадядо ми е бил най- лошият човек в селото. Така казали на баба ми , като съобщила, че ще се жени за дядо. - Казали и - Ейййй сакън, не го вземай! Баща му е най- лошавият човек в селото. Но тя го взела и така до мен. А след мен? Незнам. Не чувствах вина. Никаква. Не робувах на стереотипи и хорски мнения. Радвах се на хората със деца и семейство. Радвах се искрено! Възхищавах им се! Те бяха достойни за това. Още повече биха били, ако запазеха семейството си докрай.. Ако красивата женица до тях, остарееше и те я прегръщаха със същата жар и със същата радост, както в сутрините, когато двамата сядаха да пият кафе, а малките им човечета търчаха около тях, показвайки им нелепиците които са нарисували.. На такива им се възхищавах двойно. Ако държаха нейната ръка, някога изпъната, гладка и свежа, а тогава смалена и обсипана с бръчици, ако я държаха със същата страст, или ако не със същата страст, то със същото уважение, то това бе велико. Това е един от смислите на живота. Да остарееш и умреш със жената на младостта си. Животът има много смисли. Повярвайте. Много са. Пътищата Господни са неведоми. Но това е един от най- грандиозните! Да остарееш със жената от младостта си. Да я познаваш като себе си. Да сте си прощавали, да сте се смяли, да сте плакали заедно. Да сте слушали Shade, или всъщност Elvis, на свещи, с бутилка вино в някоя незабравима майска вечер, която ви се е искала никога да не свършва. Знаете ли? Може би това е усещане за рая. Момент който не ви се иска никога да свърши. Всичко е създадено за да е прекрасно. Но не е. Нещо се е объркало и не е. И ако въобще има нещо прекрасно, то е мимолетно, кратко, временно, но човек се вкопчва в него. Като удавник за сламка. Помни го, стиска, не иска да го изпусне, нарочно се напива, за да върне спомена, а ако го забрави, се саморазрушава, и се озлобява и тогава става тъжно. Светът е пълен с тъжни хора, тъжни бракове, тъжни деца и много его. Егото е обратнопропорционално на щастието. Не знам дали тази дума - обратнопропорционално - се пише слято, но така я чувствам. Егото е зло. А аз съм пълен с его. Затова ме бе страх да се оженя. Да не съсипя някой друг, освен себе си. Обвинете ме ако искате, няма да ви се разсърдя. Но тук, а вероятно и навсякъде другаде, хората си имат съдба. Но те са действащи лица в нея. Затова и заминах. Понякога да изгориш мостовете след себе си, да запалиш стърнищата, да полееш за последно гробовете на любимите си хора, е не само нужно, то е животоспасяващо. Но накъде поемаш и най-вече защо? Ето това е нещо, което никой не може да каже със сигурност. Животът е приключение. Понякога интересно, понякога нелепо. Но както е писано - "Никой не живее за себе си и никой не умира за себе си.." Мислех си за дядо често. Поправял е покриви. На седемдесет и седем години, поправил покривите на селото, след земетресение и починал. Докторът рекъл, че сърцето му било огромно, като на щангист. Било пълно със следи от микроинфаркти. Баба разправяла, че дядо си лягал понякога и казвал да не го безпокоят. Даже си имала специална дума за това му състояние, но я забравих и не мога да си я спомня. Хората едно време са работили здраво, не са разчитали на пенсия, не са гълтали химия, като са им падали зъбите, просто са падали и това е. Днес сме изнежени и наричаме това - научно-технически прогрес! Няма нищо против науката. Но ако тя, реши, че е по-добра от естественото състояние на дадено същество, тоест ако реши, че може да го подобри, то аз ще и се изсмея. И го правя. Смея и се, и и се присмивам. Но ползваш упойки, нали, ще кажете! Да! Защото съм слаб и страхлив. Защото съм суетен. Защото не мога да приема да остана без зъби. Но ако трябва да съм честен, смятам, че упойката не подобрява нещата, тя просто ги облекчава. И това е целта на науката. Не да подобри нещо, а да го облекчи. Затова тогава в раницата си натъпках, няколко блистера седалгин нео. За всеки случай. Имах откъде да го взема без рецепта. Взех и широкоспектърни антибиотици и много витамин Ц. Кибрит 100 метра канап, нож, брадвичка, дъждобран, спален чувал и поларено одеяло, много чорапи, палатка и втори чифт обувки - Саломон боти, взех и доста снимки на любимите хора. Това е всичко което сметнах, че ми трябва. Малко консерви. Риба тон, пастет и хляб Бонус-пълнозърнест. Взех си и въдицата с такъмите. Човек без въдица е половин човек и запраших. Това беше преди повече от двадесет и пет години. Скитосвах. Хранех се от изхвърлените стоки с изтекла годност. Пиех бира в Гърция, в Италия, в Испания и така стигнах в Португалия. Има разлика когато си на двадесет, на тридесет и на четиридесет години. Сутрин се усеща. Но истинската разлика идва след това. На петдесет, и нагоре. На петдесет и пет спрях в Португалия за по- дълго. Защото беше винаги топло.Имах същите неща в раницата с която тръгнах на тридесет. Същите като вид. Единственото нещо което остана от онези вещи, беше ножът ми,брадвата и полареното одеало, също и снимките. Да не повярваш чак, но одеалото си бе все същото. Имах прилична брада и дълбоки скули. Бях красив. Приличах на поне петнадесет години по- млад. Обрулен и обгорен от вятъра. Все още силен. Четях. И преди всичко, бях радостен и не знаех що е депресия. И тогава, там , докато стоях на кафе машината, до мен застана една дребна жена. Също с раница на гърба. Смугла, също обрулена от вяртъра, с една разрошена коса и лека усмивка. Взех и кафе. Пихме по бира на тротоара. Имаше палатка Маккинли, същата като моята. Беше Хърватка. Казваше се Рита. Имаше огромен белег на крака. Като я питах от какво е, каза че е от куче, нападнало я във Норвегия, преди много години. Живеела в някаква хижа там, и било страшна зима, а това куче било полудиво и докато цепела дърва зад къщата, то изскочило изневиделица и право отгоре и. Убила го с брадвата. Сетне работила на платформа в северно море. Пътувала в Южна Америка с някаква католическа организация, преподавала френски в Чили и работила в пекарна в Испания. Слушах я,пиех португалска бира и мислех. Слънцето залязваше, хвърляше едни златни отенъци, като пожарища на отсрещният хълм, а на мен не ми се искаше тази вечер да свърши. И тя не свърши. Никога. После, когато погребвах моята Рита след двайсет години, насред нищото, до една река. Изкопах дълбок ров, положих я и исках и аз да умра там. Просто там да падна , отгоре върху нея и времето, и дъжда да свлече пръста, и да ни покрие. Паднах, но след няколко години. Живеех на палатка до гроба и. Ловях риба в реката и ходех често до града, в библиотеката ми даваха безплатно книги. На връщане, минавах през нива със слънчогледи. И когато прекосях тях, виждах камъка на Рита и моята палатка. И веднъж, съвсем накрая, тъкмо когато излизах от нивата, нещо ме пристегна в гърдите. Пред очите ми мина целият живот. Прилоша ми и полегнах на земята. Бе облачен ден. До мен се издигаха стъблата на слънчогледите. Гледаха надолу, към мен, та не се почувствах сам. Погледнах към камъка. Вятърът галеше леко лицето ми, а на небето имаше едни огромни пухкави облаци. Толкова беше красиво. Много красиво. После я съзрях. Тя тичаше през слънчогледите.

Аз съм циганче

Аз съм циганче и неграмотна майка мене е родила, на 15, безимотна, и омъжена насила. Аз съм циганче. Обичам ваште молове големи, на воля мога там да тичам и да създавам куп проблемил Аз съм циганче нещастно, в край нещастен аз живея, бъдещето тука е ужасно, невъзможно е да отцелея. Аз съм циганче и чезна, в дни злокобни, в мрачно време, роден съм във земя прекрасна, но син съм на крадливо племе. Аз съм циганче, мечтая да избягам във чужбина, там, разправят било рая, адът пък бил нашата родина. Аз съм циганче и зная, че за мене никой му не пука това което дават ми да правя е да ровя във боклука. Аз съм циганче и мразя да крада, но на лапето му се яде, дори по гръб пред някого да лазя, не ме наема, щото съм цигле. Аз съм циганче и казвам: Писна ми да плюят все по мене среден на нацистите показвам, баба в Индия ще си ме вземе.

Накъде?

Те крачили замислени на север, сетне свърнали и тръгнали на юг, със надежда се обърнали на запад, но усетили, че има път пò друг, спрели пак и хукнали на изток тъй тичали в неистов бяг, пред кубетата на Кремъл спряли, достигнали спасени бряг! А там, във мавзолея спял уж Ленин, но всъщност бил завинаги умрял, нелеп, съсухрен, страшен, скверен - типична мумия, наполовина цял, а другата половина във парцали, изкормен и вонящ на формалин, пред него те отчаяни се спряли, прекръстили се, шепнейки - амин! Погледнали надолу - черна пръст, над тях - безбрежна синева, и останал им едничък оня кръст, на който някога Спасителят умря.

Нещото

Тъмнината е черна, тъмнината е тъмна, тъмнината е страшна, ужасна дори, в тъмнината злокобна не можеш осъмна, във нея се мята, крещи и гори, нещо проклето, нещо тъй черно, че колчем го зърнеш би полудял, нещо красиво, урудливо и скверно сякаш е някой хем жив, но умрял. Нещото Някой е! Тихо те гледа, очите му съскат, прокоби мълви, лицето му в мрак, а кожата бледа, и нещо го мъчи и сякаш боли. Но то пак те гледа, свирепо, зловещо и се опитва лъжовно да скрие, че адски копнее, желае горещо, да те докопа и сетне убие.

Ние Вие и Те

Ние сме ония дето, просветлени в мрака горди крачим, ние силни сме и ето, с нас е онзи който тачим. Ние притежаваме земята, наши са царствата земни, ние ви оформяме децата, и Ви държим поробени и бедни. Всички до един сме посветени! Няма ни един сред нас с морал. Всички сме безсъвестни кретени, всеки втори е педал. Пред нищо няма да се спрем. Ще ви изтрепем до един! Нож във гърлото Ви ще опрем, ето дружно казваме амин! Ние грабим и убиваме! Ние мъчим, лъжем и крадем! Ний пред нищо се не спираме! Ние трупове и кръв ядем! Още някога от памтивека, чертаем схеми, планове кроим, да смачкаме завинаги човека, и ден и нощ затова не спим! Потомството Ви, тъй омразно, мечтаем и ще претопим, та вред със зло брутално и заразно, семената си по план садим. И ще успеем! Сигурни бъдете! Ще изпълним този скверен план.. Сред хаос и ужас ще умрете, попаднали във тоз капан.. Единствено ни плашат тия, дето от живота повече ценят, Правдата! И нямат страх- подлагат шия, за нея Те готови да умрат! Те са страшните за нас, но Ние, търсим как да ги сломим, затуй оръжия сте Вие, и чрез Вас ще победим! Ако ли не, ще паднем злобни, царят ни е диамант, тъй твърд! Съдбите ни, са дни злокобни, ще се борим с Тях, до смърт!

Профилактика

Казвам се Здравко Каменов от Свищов и съм туберкулозно болен. Точно преди секунди се закашлях и изплюх в кърпата си секрет с някакви алени жилки. Не съм много висок, около метър шесдесет и пет, в следствие заболяване на хипофизата в ранна възраст. Имам леко оплешивяване поради проблем с надбъбречните жлези. Сутрин ми се повдига. Точно преди да си направя чай. Вероятно язва. Съседката се оплаква от същото, а е толкова млада, едва на двайсет. Не работя отдавна. Нямам сили. Не можах да завърша гимназията заради тежко заболяване. Всичко започна с това че сън не ме ловеше. Въртях се по цели нощи в кревата, а сутрин бях като ударен с мокър парцал. Влачех се едва, едва. Никой не знаеше какво ми има. Веднъж видях на улицата старица на инвалидна количка. Помогнах и да пресече, и за благодарност, тя взе, че ми разправи, как била ухапана навремето от кърлеж в един сеновал, и как всичко започнало с безсънни нощи и изпотяване. Каза също и че симптомите се сменяли и въртяли, а накрая си свършвал в количката. Изтръпнах. Преди десетина дена бях открил един да пълзи по балкона. Огледах се целият, помня. Открих малка червена точка под мишницата си. Вечерта ми се схвана врата и получих изтръпване на долните крайници. Не можех да си свивам пръстите на ръцете от болки. Това продължи месеци. Направих проучване кои са най- добрите инвалидни колички и се спрях на два модела. Едната с акумулаторна батерия, другата ръчна. Стоят ми в гаража. Периодично смазвам движенията им и ги гресирам. Да са готови. Често забравям. Това е от тази проклета лаймска болест. Переспективата е мрачна. Знам, че ако не си се лекувал в първите седмици, бактериите нараствали в аритметична прогресия и ти запълвали организма. Някой минавали в друга форма- капсулна и се криели дълбоко в меките тъкани или ставите. Недосегаеми са. Изглътал съм стотици блистери с Докси и Амоксициклин и килограми пробиотици. Но тези бактерии са упорити. Понякога виждам двойно. А не пия. Ако не беше лаймската болест, щях отдавна да се съмнявам за тумор в мозъка. Но когато ми писнаха ушите, разбрах, че положението е сериозно. Проверих си състоянието. Имах малко спестени пари и малко от наследство. Притежавах 60 декара в Лудогорието от татко. Продадох ги. Заделих 1000 лева за гроб, а останалите сложих на влог. Избрах мястото до едно малко борче. През отсрещната пътека е Борката. Гробът му е буренясъл, а Мишо е през десетина гроба. Почистих малко бурените и избърсах стъклото пред снимката. Беше се спукала. Вероятно е влязла вода зимата и то е замръзнало. Спомням си Борката как ме придържаше през рамо, когато ми се възпали апендицита. Едвам стигнахме до болницата. Там легнах на една маса и като ме натиснаха в дясно изкрещях. Махнаха го, но като се пробудих казаха, че бил като нов. Понякога си мисля, че лекарите имат прекалено силно чувство за хумор. Мишо ми носи една седмица домашен натурален сок от кайсии. Винаги ще го помня. В болницата хванах гъбички. Една сутрин обух по - погрешка чехлите на един дядо до мен и докато се усетя те ме налазили. Сърбежът е страшен. Мажа ги с йод, мед и тинктура от червен бъз. Не се виждат външно, но понякога усещам, че сякаш лазят между пръстите ми. Но говорех за тумора. Пуснах си направление за магнитен резонанс, скенер и ехограф. Знам, че е безсмислено, но нали надеждата умирала последна. Понякога си мисля, че тази поговорка не е вярна. Аз отдавна нямам надежда. Сега седя на столче на балкона. Препичам се на есенното слънце. Така събирам витамин Д преди всяка зима.За жалост този път няма да мога да го използвам. Не ми остава много. Мозъчните тумори са скоротечни. Почти забравих, че ми пресъхва устата. Пред тежката болест, леките изглеждат нищожни. Въпреки това си бих инсулин. От години съм с недоказан диабет, отключен от внезапен страх. Помня, че тогава, видях с огледалото на гърба си една бенка. Преди месец я нямаше, а тогава я видях с просто око. Явно бърз растеж и вероятно меланома. Тогава ще да съм пипнал и диабета. Бенката си е там, но спря да расте, като мина в ремисия. Всяка сутрин я гледам и от тогава спя по корем, което ми причини задуха и гръдната жаба. В България ако си болен, си обречен. Отцеляват само силните. Самотен съм. Исках да се обадя на някой, да бъде с мен в последните ми дни. Но няма на кого. Всички починаха. Нямам деца и така и не се ожених. Когато си с лупус е по- добре да не се жениш. Вероятността да се пренесе генетично на поколението е твърде висока. Та нося си кръста. Човек трябва да е силен. Имам само двама племеника, синове на сина на брат ми. С тях се чуваме от време на време. Живеят в Канада и често ми пращат пари. Единият е на 47, а големият на 52. Брат ми си отиде на 94, а синът му само на 72. Все едно бе вчера, а минаха 4 години вече. Помня как нашите оставяха брат ми и отиваха на театър. А аз, малък, малък, едва седемгодишен хлапак, се чудех какво да правя, когато започваше да плаче. Веднъж го взех, така на ръце и го люлеех. И изведнъж , както го държах за главата и ръката ми хлътна в нея. Беше ужасно. Помислих, че съм го убил. Положих го внимателно в креватчето и се скрих под юргана. Когато се върнаха нашите, майка ми го взе на ръце, а той, милият,гукаше. Никога не съм бил по щастлив оттогава. Бях му натиснал фонтанелата, а тя още мека, мека, хлътнала леко навътре. И ето ме днес, седя на столче, като инвалид и единственото което имам, освен рака, са спомени. В такива мигове искаш да има някой който да те прегърне и да поплаче с теб. Но нямам. Затова обвих ръце около себе си, представяйки се, че някой ме е прегърнал и заплаках. Това мога да ви кажа за себе си, ето написах тази история и в сайта - лична драма. По точно я продиктувах на Сашко от горният етаж и той я набра на таблета си. Треперят ми ръцете от паркинсона и не мога да пиша бързо. Вече година чакам края, но той не идва. Утре имам час при зъболекар. Преди изпитвах ужас да ходя, заради заразите от хепатит Ц, но го хванах, когато бях на 30 и вече ми е все тази. Предварително само съобщавам и дезинфекцират приборите. Оттогава и не пия. Заради черният дроб. Сигурно съм единственият непиещ в града с цироза. Орисия. Айде със здраве и умната! Профилактиката е ключът към дълголетието! От мен да го запомните! Ако не бях ходил на профилактика, щях вече от половин век да съм мъртъв.

Камбаната

Беше късна есен. Схлупено, потънало в забрава, а може би и в размисъл, малкото Видинско село- Черно поле се бе притаило, горе, на опашката на лъва и от неговата най- северна част идеше гъст дим. Бай Ставри вареше компоти. Освен есенни компоти, Бай Ставри вареше и зимна ракия- душегубка. В Русия и викали самогон, и съвсем не била ракия, а самоделна водка. Когато пиеш самогон, обясняваше Бай Ставри, ти,един вид, се самоизгонваш от тялото. Просто се прогонваш. Тялото пада докъдето е стигнало и ти го наблюдаваш отгоре. Много често гледката не била добра, или прилична, та наблюдаващият искал да слезе и да оправи я крак, я ръка, нелепо положена от тялото в непривична поза. Но не можел. Не можел да се върне. Обикновенно като си се самоизгонил, то можело да се върнеш след най- малко три часа. Душегубката имала сходни свойства, но различен аромат. Самогонът нямал аромат, той бил като бистра ручейна водица и трябвало да му привнасяш аромати отвън. Или с пресен топъл хляб, или с кисела краставичка, а душегубската можела да се приплъзне само с шепа кисело зеле. В селото на стратегически места се бяха разположили трима души. Бай Ставри на север, на сто метра по баирчето от чешма- Пиклата. Любо Късното на юг от порутената постройка на бившето ТКЗС и Бати Васко на когото викаха галено - Бахти Васко на запад, точно преди поляната и голямото землище. Той обитаваше малко имение. Едната къща оставена му от неговият баща, а съседната къща, по неговите думи му я поверил навремето неговият комшия Стамат, преди да тръгне на гурбет в Австралия, с уговорката да му поливал и подкастрял розите, че като се върнел някога, да било така все едно никъде не е ходил. Бахти Васко усърдно вършеше тази заръка и розите бяха в цветущо състояние вече повече от 12 години. Стамат никакъв го нямаше. Ни писмо, ни телефонен звън, но неговият съселянин поел тази задача, бе решил да остави костите си там до розовите храсти, с ножица в ръка. Поне така разправяше. Кръчмата беше на изток, до читалището и черквата. И двете бяха изоставени преди сума години, но тримата съселяни, се събраха една вечер на пейката, пред кметството, под отрупаното със звезди небе и решиха, че трябва да възродят общественият живот в селото. Затова с един кози крак, през този тъжен мокър септемврийски ден на две хиляди и четиринадесета година след Христа, Любо изкърти закованата врата на кръчмата и влязоха във владение. Поразтребиха, събраха нахвърляните на камара дървени маси, избърсаха прахта и постелиха една с някакво червено ковьорче обсипано със ситни шевици. Сетне туриха в средата бутилка Душегубка. Любо Късното, препасал се някакъв пешкир, намерен зад ипровизираният бар, донесе на малка месингова табла три ракиени чашки. После той и Бай Ставри седнаха, а бахти Васко стърчеше прав, понеже имаше само два читави стола, всеки взе чаша и се чукнаха. - Да пием, другари, за нашето китно село и за нашата скъпа родина, или каквото е останало от нея- поде тост Бай Ставри - За нашите роднини, пръснати по света- провикна се въодушевен Любо - Аз пък ще пия, за мъртвите в гробовете. Където и да са по света. Пия за нашите мъртви.- обяви бахти Васко и тримата надигнаха. -Любо, подай ми чантата- каза след гълтока, бахти Васко. Любо се пресегна и му подаде една дамска черна кожена чанта с огромна катарама. Вероятно бе останала от жена му, но той си я носеше, сякаш, така продължаваше да се разхожда под ръка със съпругата си. Извади от нея ламаринена кутийка с тютюн, сви три цигарки, запали едната, глътна бавно дима и каза: - Утре нося декодера от вкъщи тук и слагаме оня там телевизор. Иде вече зима, тука ще седим явно. Кюмбето гледам е наред, въглища имам още под навеса, палим, става баня и тука ще караме нова година. Дано успеем да размърдаме въжето на пилона, че да нагласим антената. Без телевизор не става новата година. - И Рождество не става- добави Бай Ставри.Ех, ако Маринчо попа, беше жив.. -Е да, ама не е жив. И по добре за него- Любо запали една от свитите цигари- ако беше Маринча жив, сега тука нямаше да си говорим, а щяхме да сме някъде в Балкана шумкари, да сваляме продажната власт. А ние сега тука мислим, как да вържем скапаният декодер, и как сме щяли да седим на топло до печката, надявайки се, ако тръгне тая велика цифрова телевиия да гледаме Гошо Мамалевите и Стоянка Мутафовите смешки, преди най- голямата смешка- новогодищното президентско обръщение. .. - Пак се почна- каза Бахти Васко.. - Добре де, Васе, какво почнах пак?- повиши тон Любо- Какво правим ние тук? Къде сме? Кои сме и най вече - Защо сме? Бай Ставри наля пак в трите чашки. -Ние сме запасняци- продължи Любо- изплюти на брега на Дунава, на гъза на България. Така виждам аз нещата, така и живея от сума години. Ние сме дисиденти. - На опашката на Лъва- поправи го Бай Ставри. На гъза, тоест на ануса на лъва са ония там доле Сандански, а отвъд границата след ануса, са като изкензани са там Скопие , Ниш. Те решиха да не са част от лъва и сега стоят, като едното пусто лайно там. Само, че лъвско, нашо си. - Запасняци сме- смучеше развълнувано цигарата Любо, и то офицери. Може да сме дърти, но те младите избягаха. И не ги виня. Млади са, животът е пред тях.- Любо се пресегна към пепелника с неизтърсената си цигара и пепелта попада по червеното ковьорче- Имат надежди, младите, мечти. Млади жени имат, още хубави, не ги боли нищо, и.., емигрираха. Ти знаеш ли, колко пари взема един метач във Франция? Един прост метач! Вземал, моля ти се, колкото един наш министър тука. Ти това, Ставри, можеш ли да ми го обясниш? - Не мога- каза бай Ставри. - А аз мога- каза бахти Васко. Любчо, оня ми ти метач взема толкова колкото му дават. А те му дават толкова колкото могат да отделят за един нищо и никакъв метач. А могат, да отделят толкова, защото печатат пари и имат колкото си искат евра. Затова е тъй. Просто в тях е и хляба, и ножа. Тука на нас не дават нищо, щото знаят че ще потъне, а и знаят че ще станем силни. А те не искат да сме силни, а слаби. Бедни просяци. Те ни мразят, Любчо, защото не сме като тях- хазари. Ние сме тука потомци на Сим, а те са на Яфет. Яфетяните и Хамитите, мразят чадата Симови и ги гонят и държат в робство. - Абе какъв ти Сим- провикна се Любо- Ние сме потомци на Хан Аспарух, на Хан Кубрат! Ние сме поробени, защото се изплюхме на техните завети. Затова ни поробиха и тука разни кьорави идват с пиратски превръзки на понгалите и ни учат, и ръсят мозък. Планове, схеми и накрая ей го на, селото е с трима души. Роби сме и туй то. Ей го както ти го казвам така е. Рокфелер, оня дъртия, най- дъртия от рода им, казал, че ако имаш малко пари, трябвало да почнеш бизнес, ако пък си нямал никакви пари, трябвало било - веднага да почваш бизнес! Е как веднага- питам? Как? Така им промиват на младите мозъците. Без пари как се почва бизнес? Ще ти кажа как. Със заем! Тоест дъртия ми ти дзвер иска да накара младите да теглят заеми от неговата банка и така да ги зароби. Затова ти повтарям- това става и с цели държави. Така ги поробват. Бай Ставри, който слушаше и пушеше, си наля още душегубка, и стана да пали печката. - Аз не знам за какви завети бръщолевиш- рече бахти Васко- завет на хан Кубрат не съм чел, ни виждал, ни въобще някой е виждал, но аз знам да има два завета. Стар и Нов. Поп Марин така казваше- Има, Васе, два завета- Нов и Стар. Който иска да му е тежко пази стария, който иска да му е леко - новия. Има и тарикатлък- думаше той- Новият е по тежък от стария, но не го носиш сам, затуй е и по лек, а старият го мъкнеш сам, и току падаш и се пребиваш като мръсно псе по камънаците. - Бахти Васко, бай ти Марин, да го прости Господ, беше и бахти попа. Та нима забрави какви ги вършехме с него? Той кой завет пазеше, я кажи? Как се пази един завет? В шкафа под ключ ли? Много ти разбира и на тебе чутурата. С бай ти Марин, помниш ли кво стана с камбаната? -Помня, помня. Но сега имаме ли камбана? Имаме. Ако искаш, ей я там, отиваш, отваряш, качваш се и бий на воля. Ей сега ще ида да я бия, само да доизпием тука. Бий, братко, то кънти, душата ти се пълни и ти става леко. Камбаната лекува всяка болест. Това нещо хората го не знаят и страдат. Клати ли се камбаната-викаше Марин- има живот, спре ли и животът спира. И него няма да го упрекваш, ей! Може да не беше най- грамотният поп, може да бе малко луд, но ако не беше той, ни камбана, ни духовност тука щеше да има. На такъва като него им викали едно време- юродиви. Бай Ставри се бореше с печката. Пъшкаше нещо, клекнал до нея и трупаше стари вестници, но те влажни, влажни, едва горяха. Любо стана и пусна радиото. Предаваха танц със саби, на Хачатурян. Бахти Васко взе да барабани със чашката си в такт и пак задърдори: -Камбаната, Любо, я взехме с насилие, защото първо от старо време се знае още, че тия от румъния са влезли тука, опожарили са това онова и са заграбили камбаната от черквата. Замъкнали са я там, но не от там от дето я взехме, а първо са я закарали в един от дворците на техният митичен дракула. Там са правили някакви спиритически сеанси с нея и сетне чак я върнали. Това ми го разправи Маринчо, една вечер, когато седяхме с него пред къщата му на пейката. Взели камбаната тука, отсреща в Калафат и я турили там в черквата, да я позорят и да я оскверняват спиритически. Тогава с него решихме да я върнем. Затова стана тази работа. Ти тогава се съгласи, и сега все това опяваш. Сякаш в някакъв грях сме те вкарали. Но не сме. Ние сторихме едно добро. Бай Ставри най- сетне запали печката. Седна, запуши и каза: - Васе, я кажи историята сега, да видя няма ли да сбъркаш. Когато в милицията хванат някой, те първо го карат да разправи цялата работа, после му дават цигара, кафе и го заглавичкват и изведнъж го карат пак да разправи всичко. Така хващат ако лъже. Щото, ако лъже, той се оплита, понеже се е успокоил от цигарата и кафето, и е забравил какво е лъгал. -Е аз понеже не лъжа, няма и какво да се оплета. Ето и Любчо беше там и всичко може да потвърди. Никой не пострада, ни от румънска, ни от наша страна. Макар, че ние можехме да пострадаме. Първо от тоя преход до брега преди Калафат. То не бе диви кучета, не бе бодливи крави, панаири и чудо. На палатки спахме три дена. Огън палихме, но нисък, да не се вижда, и ракия пихме, но тихо, без много шум. На брега като стигнахме, надухме лодката на почивки, като се редуваме. Покачихме се и загребахме. Тъй ли беше, Любчо? - Тъй беше- потвърди Любо -Та, гребем, гребем и бързо стигнахме брега. Скътахме я в едни храсти и айде към Калафат. Там с никой не приказвахме и помежду си не говорихме да не ни усетят, че сме българи. Отидохме до тази черква и гледаме към камбанарията. Но тя много нависоко и камбаната не се вижда. Изчакахме да се стъмни в една кръчма. И тихичко се изнизахме в тъмното. Там Маринча побутна вратата, пък то отворено бре. Айде нагоре по стъпалата, отиваме там най- горе и цял Калафат отпреде ти. То тъмно, нищо не се види, но светлинки, това онова. Марин вади ножа, аз и Любчо я придържаме отдолу и я подпряхме с две дъски, талпи имаше там, подпряхме отдолу напряко. Та ако падне и не я удържим, да не се свлече най- доле, щото то под нея дупка, стълбището се вие като змия до горе, но в средата кухо. Имаше сигур поне 10-15 метра до долу, ако падне ще дигне целия град. Тя тънкостенна камбаната такава една, с някакви рисунки по нея и някъде към метър висока. Като я побутнеш и кънти тихо, но лека изглеждаше. Като и клъцна въжето Марин, лелее това тежи не можеш го удържа. Падна на дъските и те се огънаха. Ние тримата държим, една суматоха стана. Накрая с дъските барабар отстрани я свалихме леко, и я турихме на земята. После по стъпалата сме я сваляли един час поне. Долу открехнахме вратата, няма никой. Тъмно. Хванахме я тримата, така на кръст и я понесохме бърже, бърже, отстрани до едни борчета. Там я поувихме с найлони и на почвки, почнахме да я мъкнем към Дунава до лодката. Турихме я вътре по средата, но не става. Няма място за третия. Накрая я поставихма на носа, зад нея аз, отзад Любо беше и Маринчо попа най-отзаде с веслото. Отлепихме леко от брега в тъмното. Отсреща светеше нещо на нашия бряг. Та загребахме към него. Ама едно бавно става всичко, направо все едно сме пред потъване. Гребахме ние що гребахме и сигурно сме били на средата на Дунава, когато оная лампа угасна. И брега черен. Нищо не се вижда. Както седя в лодката и протягам ръка през борда, тя водата на сантиметри от ръба. Толкоз сме тежки, че направо водата ще прелее. Много се уплаших. - И аз - каза Любо- викам си потъваме тука, с тази камбана и даже взех че си развързах въжето от крака. С едно въже бях вързал камбаната за глезена си, викам да я задъжим ако се обърнем, но тогава се стреснах, че ще ме повлече. -Отзаде само Бай Марин весел, щастлив, пее нещо, тананика там и гребе. Пееше някакъв псалом с неговият дълбок, дебел попски глас. Нямаше луна, звезди, нищо нямаше, мрак. И тогава откъм Румънско чухме катера. Иззад един от островчетата ще е бил, щото не се виждаше светлината му. Но по едно време изкочи и ние притихнахме. Само се носим. Ония като излязоха и светлината им право отгоре ни. Ама те далече. Но явно на фона на черният бряг сме се видяли и те там надуха някаква сирена. Нещо завика на румънски някой - кречете- мречете на румънски нещо и дава звукови и светлинни сигнали. Маринчо завика да гребем и почна да гребе мощно, аз бръкнах отдолу за второто гребло, загребах и аз, и с дръжката сегиз тогиз през главата на Любо удрям камбаната. Тя като кънти, ама кънти едно пронизително. Явно отдолу, нали е стъпала на гумата на лодката и някакво ехо става с водата ли що ли незнам, но такове страшно кънтене. Ония чули от катера, това кънтене, кой ги знае какво са помислили и още повече се развикаха. - Не бе, обади се Любо- те видяха че се приближаваме до средата и прехвърляме средата, тоест сме в наша територия. Затова почнаха олелията. Те имат такива заповеди, а и нашите ги имат. Ако могат трябва да докопат нарушител преди да е стигнал границата, стигнеш ли я не могат да нарушат линията. - Абе могат те, могат, аз това го знам дето го казваш, но знам и че то е само на хартия. Те могат си нарушават каквото си искат- Бахти Васко изцеди последните капки от душегубката в чашките и извади друга.- Те могат си правят каквото искат, понеже е тъмно, нашите брегови ги няма никакви и това ме плашеше. Маринчо това го знаеше и той затова гребеше като някой дявол отзаде. И тогава онези взеха да стрелят. Направо, Ставри, чуваш куршумите като ти свистят покрай главата. Фийуу, ей така фийуу, покрай тебе и заминават нанякъде. И Марин тогава ми вика- потопи греблото вдясно бързо! Аз потапям дълбоко моето вдясно и той потапя неговото и лодката зави по оста си надясно и носът ни се изпречи точно към катера. Между нас и катера сега стоеше камбаната. Тя вече се яви най- отпред, зад нея беше се притаил Любо, аз и Марин. И като стрелят ония, а ние гребем през това време назаден вече и се отдалечаваме. Ония като гърмят и камбаната звъни от куршумите. Дзън , дзън,по нея, нямаш представа какво е това. Такова кънтене. Просто камбаната ни спаси живота. И сега по нея има следи от румънските куршуми. Горе до гърлото и, къде се връзва има и едно много окривено място, и преди ти казах, ама не отидохме, сега като доизпием ще се ти покажа къде е удрял куршума. - Ще отидем, и аз искам пак да я видя- каза Любо. Домъчня ми за камбаната. Сега като те слушах, и имам чувството, че не говорим за предмет, ами за жив човек. Все едно, тогава в нея лодка сме били не трима, ами четирима. - Ами то си е така. Камбаната винаги съм я имал за жив човек оттогава. Румънците като постреляха ни оставиха, ние стигнахме брега и се покрихме. После Марин се върна в село и с една каруца я прекарахме наобратно. Преди да умре Марин, само едни път я бихме. Помниш ли кога?- обърна се бахти Васко към Бай Ставри, който пак клечеше да пълни печката. - Да, да, помня, бихме я когато Путин взе Крим, преди няколко месеца. Дето Любо не щеше да участва, щото то така не можело да си зема Крим. Не може, ама може. На Сърбия можеше ли да и земат Косово? Не можеше, ама го взеха с кръв. Ся и Крим тъй си го взема. Напук. Но без кръв. - Напук нищо не става- измърмори Любо, напук ако всеки почне да си прави, докъде ще я докараме?Ами ако Турция напук ни вземе Кърджали? - Нищо няма никой да ни вземе, понеже то си е вече тяхно. Но не говоря за тогава с Крим аз. Всъщност значи сме я били два пъти- рече Бахти Васко- оня път когато ти казвам беше, когато видяхме летящата чиния, над читалището. Тогава я бихме с Маринчо. Той каза, че така сме щяли да им предадем най- смисленият и силен звуков сигнал , също да им кажем , че сме с добри намерения и ако са ангели, щяли да слязат при нас, ако са демони, щяли да избягат. Но докато се качим горе, ударим седем пъти по нея и докато слезем, чинията я нямаше. - Маринчо и друг път е разправял за тия чинии- обади се Любо- Например, помниш ли като идва една вечер, а ние бяхме в къщи с тебе тогава, долу в беча и пиехме по чаша, Марин влетя направо вътре, седна, и един такъв някак, въодушевн беше, но мълчи. Наливам му аз, той пие, пак мълчи и пак подава чашата, пак наливам и на третия път чак заговори. Вика- хора, над плевнята на кмета висна пак чинията. И седи там. Аз- вика- облякох расото, надянах килимявката и с кръста в ръка тръгнах натам. А чинията така си виси, все едно е закачена на нещо. И отдолу свети синьо. Прекръстих се, понеже за мен това са демони, защото ако са ангели, то те няма да са в чиния, а ако пък са, няма да всяват ужас и страх, а тия всяваха ужас. Значи са демони. Отивам там с кръста напред и отварям бавно портата на плевнята. Вътре тъмно и тихо. Светвам- казва- лампата, щрак! Нищо не светва. И изведнъж вътре се обля в синя светлина. И гледам горе, той нали плевника му е на две нива и има малка стълба до второто, там де държеше кочаните, и там виждам главата на кмета. Направо изтръпнах! Кмета седи горе, само главата му се вижда и вади от кочани зрънца царевица е ме замяра отгоре. Просто ме цели. Мълчи и фърга. Викам- Кмете, ти ли си бе? Той нищо. Замяра отгоре. Примрях от страх- вика Марин. А той, кмета, има няма седем - осем години по това време откак се бе споминал, а тогава седял горе незнайно как жив, чоплел царевичка и целил Маринча. Пихме ко пихме и накрая решихме тримата да идем до плевнята. Отиваме аз, Маринчо и Бахти Васко. Аз умирам от страх, направо примирам, хем пихме доста. Отваряме, няма никой. Ни светлина ни нищо, само пода осеян с царевични зрънца. - Е, видехте ли, каза ни тогава Маринчо, ей ги зрънцата. Отде са тука, ако не ме е замярал? Горе няма кочани, няма нищо. Отиваме горе по стълбичката, и горе верно, нямаше пукнат кочан. Тогава Марин каза, че сигурно кмета е станал на таласъм, или на зъл дух и е излязал от гроба, та трябвало да сме идели, да сме го изровили и да сме му забиели кол в сърцето. Незнам колко е по православному това, но на , тъй каза. - Аз това не го знаех, че сте ги вършили такива?- Каза Бай Ставри, който стоеше прав до печката с гръб към нея, да се топли.- Изровили сте кмета ли? Любо млъкна, но Бахти Васко продължи: - Ами отидохме с Маринчо с две лопати и взехме да копаем на гроба на кмета тогава, да. Маринчо е поп, той ги разбира тия неща, аз със него отидох да помогна. Изровихме много пръст и стигнахме до ковчега, капакът му беше се разпаднал на трески но аз, като го видях ми стана страшно и излязох от гроба, гледах само отгоре. Вътре Марин поразчисти дъските, извади един клин от джоба си, метален с който цепи дънери и го заби вътре в сандъка. Не видях там ни кмета, нищо не се виждаше, но Марин каза че там трябвало да му е сърцето и така бил прекъснал проклетията. После зарихме и се прибрахме, като до късно пихме да се успокоим. - Вечна му памет на Маринчо, прекръсти се Любо, от много неща ни отърва той. Ето сега и камбана си имаме и няма пукнат таласъм тука в селото. То само това ни и трябва, както сме само трима, да има и таласъми. - То целият свят се напълни с таласъми, вече, Любчо. И искат война. Кръвожадни. Ей го и Ставри да ти каже, вчера казали по радиото, че щяли да правят мобилизация при тия войни там в Украйна и ислямската държавица, та щели да мобилизират българите, да сме готови щото идвала войната и насам. То тука останаха само такива като нас, на по шейсет и кусур години, каква ти мобилизация. Аз с тази простата, трябва да спира войската през десет минути да ма чака да изляза от храстите. -Аз съм бил запас помня два пъти. Единият във Враца- заразправя Бай Ставри. Нали сме офицери, а и да не си , то като си запасняк, пускаш брада, никой не те гони за нищо, по цял ден шибахме карти. Огънахме плота на едно шкафче тогава от карти. И пием. Те ни пратиха на палатки край едно село, на един хълм за три дена, за симулация на военни действия. Два дена пихме без прекъсване, и през ноща на третия ни нападнаха, не ми си мисли, ако ни бяха и раздали оръжия какво щеше да стане. То ужким беше нападението, нали, ама те ни гърмят с халосни, ние като се вживяхме, хванахме двама трима в тъмното от тях, те някакви наборници, само за патакламата ги викнали. Но ние не, ще ги давим, ще ги мъчим, нали са пленици, да изкажат кой ги праща и такива неща. Едното го давихме в някакво корито един час. После един имаше там капитан се освести и заповяда да го пуснем, а другите пленици и те избягаха. Сигурен съм, че там още има празни бутилки по оня хълм дето ги мятахме като гранати по врага. - На моят племеник,- пак взе думата бахти Васко- той нали е в Англия и той чул там недочул, че щяло да има тука мобилизация и ми по джисеема нали се чуваме, какво било това, дали съм знаел. Викам му, че то тука нищо никой не знае, па и никой не ти и казва, то почти няма и хора, само в София и там каквото решат, там си го приказват, по новините поне тука, нищо, викам, не можем да чуем, щото тази антена от новата цифрова телевизия трябва да е на десет метра от земята и така да настроиш каналите, пък тука ние я дигнахме на пилона на знамето пред кметството и горе запече въжето в знамето- му обяснявам, и антената се килна там и няма сигнал. Нямаме и цифрова. Преди имаше аналогова, както и да въртиш антената все нещо хващахме, със снежинки, мътно такова пращи, ама има, сега като се цифровизирахме и нямаме вече телевизия. Той моя цъка с език по телефона, ахка , ма го е срам да псува, пред мен, но аз пък за двамата псувах и така. Не можах на момчето нищо да му обясня за тази мобилизация. -И аз имам един племеник на двайсет и няколко години е в Ямбол живее- каза Любо- И ми звънна брата оня ден и той за тия неща ми говори дето разправяте. Мобилизаци и такова, и той вика, малкия идва, и казва- Получих тате, призовка! -Каква призовка, учудил се брат ми , изтръпнал да не е згазил малкия лука нещо- дай да я видя, малкият му я подава и оп, то било повиквателна за окръжието. Смях, казва, смял се с глас, на повиквателната-призовка да каже, но той малкия не е ходил в армията, никъде, та не знае. Но за какво ги викали сега , гледай сеира. Той като не е служил, е един вид не подлежащ на служба, ама те така закъсали поради липса на хора, щото повече от половината млади мъже дето са служили са емигранти вече, че като ги викнали там им казали , че ще ги обучават за два- три месеца някъде в Бургас, на някакъв полигон. - Абе плашат ги- каза Бай Ставри- стряскат ги зайците. - Да бе, ама му говорили някакви такива работи, като ми разправи направо викам, тия съвсем са изперкали военните. Малкия казва, че се подписвал там на някакви листи и там пишело че го определили щабна рота, сетне задраскано с маркер и пишело името - Йотов. Кой е този Йотов, той не разбрал и казва -Мен, вика от окръжието, ме разпределиха в 37-и отряд на пехотни войски, защото не можели да ме сместят в танк поради прекомерна дългучост. Опитал се той моя, да го отпишат, пледирал, че е идиот пред военния лекар, но той го уверил, че се мобилизирали точно идиоти. Униформи нямали и нямало да им раздават за да свиквали в партизански условия и хибридна война, тоест кой с каквото има и както знае, така да воюва. Някакъв поручик веднага намерил ползи от тия дивотии, като им обяснил, че ако попаднели на кръстосан огън, можели като видят кой побеждава, да си говорят и на английски и да се върнат към нашите си натовски войски или да заплямпат на руски и да идат на страната на сепаратистите. Така , че нямало страшно.. - Луда работа- продума Бахти Васко и пак наля в чашките- Пийте, да пием за царска Русия, дето навремето комунистите я очаткаха и унищожиха и превърнаха в посмешище. Дано сега се окопити и да дръпне напред. Нас ни загробиха тука в тоя алианс и се видя какво стана, обезлюдяхме и полудяхме. И тримата пиха до дъно. После пак наляха и пак пиха. - Стана късно- каза Любо. Ако ще ходим до камбаната, да вървим, че да ходя да прибирам кокошчиците и да лягам. Тримата станаха и излязоха навън. Небето бе обсипано със звезди, а луната пълна и огромна висеше на хоризонта. От север подухваше студен, приятен ветрец. Тримата последни селяни, като последни мохикани, уверено, малко на зигзаг, но прегърнати през раменете, закрачиха към камбанарията извисяваща се в тъмното, отвориха вратичката и се качиха най- горе. Възможно най- близкото за момента място до звездите. Сетне забиха камбаната. Черно поле се огласи от нейният мощен и протяжен звън, хем тъжен и носталгичен, хем смел, непокорен и някак див. Какъв точно бе този звън, не можеше да се определи, както никой не може на тоя свят да определи какъв точно е българският изстрадал народ. А той, народът, е всъщност точно такъв, какъвто е и звънът на неговите камбани. Ако ги има, разбира се, но за камбаната си и за нейният звън, всеки трябва да воюва! После си тръгнаха към вкъщи. Единият на север, другият на юг, третият право на запад, а на изток, гордо извисяваща се, остана камбанарията със все още поклащащата се насам- натам камбана, сякаш за да потвърди думите на Маринчо попа- " Клати ли се камбаната в село- има живот, спре ли да се клати и животът спира".

Ножът е гумен

Израснах на село. Израснах е някак грубо казано, по-скоро - борих се с живота на село. Виждате ли, повечето хора се раждат и си имат мама и татко. Аз имах баба и дядо. Много ги обичах. Те бяха стари. После станаха възстари. Пред очите ми остаряваха. Ставаха все по-бавни и бавни. Моята мила баба готвеше, месеше, правеше мекички, имахме пещ и печеше агне. Аз играех пред пещта с котето, а баба сегиз тогиз отваряше дупката на глиненото огнище и гледаше агнето как е. После ядяхме. Най ми беше приятно, като сядахме на масата, дядо режеше по един голям резен хляб на всеки, а баба сипваше по едно хубаво едро парче от агнето. Котките се мушеха в краката ми, а аз лапах и мазнина се спускаше по брадата ми и капеше я на покривката, я на ризката ми. Слънцето напичаше, а ние под старата круша, на масата се радвахме на сянката, на храната, дядо на ракийката, а баба се правеше, че не вижда как той си налива за трети път. Господи, колко ги обичах! Но те умряха. Първо баба, после дядо. Господ си ги взе. Баба - както си спеше, а дядо седеше на едно столче и доеше козата. После го намерих паднал до столчето. Аз бях още малък. На 13 години бях, когато останах сам. Имах майка, но дядо я изгони. Тя беше дошла веднъж от града накипрена с хубави дрехи. Застана на портата, а аз не знаех, че е тя. Носеше някаква чанта и беше с красива шапка. Дядо излезе навън и я подгони с един кол от оградата. Тя хукна да бяга, а той я гони, гони, докле не се скриха от погледа ми. Аз питах баба: - Бабо, коя е тази жена? А Баба се разплака. После дядо се върна, запъхтян и много ядосан. Наниза пак кола на мястото му и влезе в обора без дума да продума. Вечерта баба ме викна при себе си долу в одаята, замилва ме по главата и ми каза: - Синко, тази жена е твоята майка. Но дядо ти не я пуска тук, защото тя те остави и отиде в града. Баща ти се изгуби някъде, а тя ти намери друг баща. Но дядо ти те взе. Такъв си е той... Аз мълчах, слушах и нищо не разбирах. Как така друг баща? Как тъй татко ми се изгубил? Това да не е коза да се изгуби. Не разбирах, да ви кажа и днес не разбирам, макар да знам, че тия неща се случват. Не разбирам защо? Та не видях никога вече майка си. Спомням си я само там на оградата с хубавата шапка, помня и че преди дядо да я подгони, тя ми даде един бонбон. Аз се протегнах да го хвана и го изтървах. Той падна в здравеца и аз се наведох да го търся. Сетне чух дядо да вика и се изправих, но видях вече само гърба на майка си и тичащия след нея дядо. Бонбонът беше много хубав. А опаковката му беше едно красиво станиолче, със жълта емблема. Разпънах станиолчето и го сложих под една крива греда в сайванта, точно над обора на магарето. До там се стигаше по една дървена стълбица. Гредата бе високо, но аз стъпих на стария котел за компоти и го натиках под нея. Имахме крава, магаренце, две кози и няколко кокошки. По цял ден играех в сеновала. Помагах на дядо, като садеше картофи и като доеше козите и кравата. Когато човек не знае нещо, то живее щастливо, именно защото не го знае. Не ми тежеше, че нямам майка. Тежеше ми, когато баба и дядо умряха. Тогава се събудих сам на другия ден. Съседите организираха погребението. Седяхме на гробището аз, няколко бабички и дядовци, гробарят и попът. Бабите настояваха в ковчега на дядо да сме сложели глава на петел. Не знам защо, но това ми се стори гнусно. Сложиха тая пуста глава. Мен никой не ме питаше нищо. Все едно ме няма. Дядо Поп пя. Хубаво пя, после говори разни неща за дядо. Как го познавал и какъв човек бил, и това беше. Зариха го. Аз гледах как буците падаха на сандъка и ми беше едно страшно, страшно. Представях си дядо как седи вътре и че той изведнъж някак трябваше да потъне под земята. Тая земя, която цял живот бе орал, сега го погълна. После си тръгнахме. Една баба ме погали по главата и ми каза да ходя у тях, когато искам. Бях едър за възрастта си. Надали някой знаеше на колко години съм тогава. Може би мислеха, че съм голям, но аз не бях никак голям. Колко си голям на тринайсет години. Прибрах се. Къщата седеше съвсем пуста. От обора ме гледаше магаренцето. Нахраних го, нахраних и кравата, сипах на кокошките и отвързах козите. Излязох с тях на поляната. Те припкаха и късаха от храстите зеленина. Чудех се какво да правя. Вечерта отворих долапа и там имаше половинка хляб. В зимника дядо бе провесил доста суджуци, а в едни качета имаше сирене. Картофи също имаше. Нямаше го само него. Баба я бях позабравил, свикнах, че я няма, но сега дядо ми липсваше страшно много. Не е нормално това хората да умират, не мислите ли? Не е нормално. Това не е в реда на нещата. Но защо е така, не знаех. Къде ли са сега? Сетне седях на пейката и зяпах небето. И някак си усетих, че не съм сам. Не мога да ви обясня, но не бях сам. Имаше някой наоколо и този някой ме прегърна през рамото. Плаках малко, после взех котката в скута си и я милвах сума време. Щурците пееха, тя мъркаше, а луната ме гледаше отгоре, някак с разбиране, все едно бе жива. Беше странна вечер, тогава за пръв път в живота си пих чаша вино. Налях си от дамаджаната на дядо, дето стоеше до масата. Не ми хареса, но някак си се почувствах пораснал. После се сетих, че не бях налял вода на магарето и с газения фенер отидох да му сложа в гаванката. Легнах, спах и сънувах баба и дядо. Смееха се. Говореха ми нещо и с тях имаше още някой. Онзи, който ме бе прегърнал през рамото. Не го виждах ясно, но бе там. Цял живот бе там. Сетне ходих, садих картофи, пасях козите и кравата, а кокошките снасяха ли, снасяха. Научих се да гледам пчели от един дядо и си направих свои кошери. Събирах дърва за зимата. Боледувах от грип и се въргалях в треска по цели дни, но никога не бях вече сам. Пораснах, ожених се за най-красивата жена на света и ми се родиха две дечица. Винаги бях до тях. Те пораснаха и на свой ред се задомиха. Сега живеят в града. Ние с майка им, която е още по-красива от преди, сме си все в старата дядова къща. Нямаме магаре, кокошките не са същите, нито козите, но едно нещо си седи все същото. Оня кол от оградата, който дядо извади навремето, като подгони мама. Знам го кой е. Един стар прогнил кол. Наскоро го лакирах с безир. От време на време го разглеждам и го пипам с ръка. Странно нещо - един кол, но какъв кол само! Понякога ходя горе в сайванта. Бавно се качвам по стълбичките. Изгнили са и скърцат. Горе намирам онази, кривата греда. Бъркам на онова място и вадя станиолчето. Всеки път ми става едно такова особено. Животът е тъжно нещо, да знаете. Но нима ние не го правим такъв? Ние го правим! Ние сме един нещастни глупаци. Каквото и да правим, все стигаме до това. Равносметката. И каква е тя? Разбира се, нямам никакво намерение да ви кажа. Не знам моята равносметка дали ще ви е от полза. Знам само, че в онази самотна лунна вечер, когато бях все още на тринайсет, аз не бях сам! Не бях! Ето защо - дръжте фронта, приятели! Въпреки че пробожда кинжално и страшно боли, странно, но понякога и за някои, ножът е гумен!

Калчо

Аз живея в блок. Той е осем етажен и на всеки етаж има по два, а понякога и по три апартамента. Навремето бяха пълни. Преливаха от народ. Само в нашият вход бяхме една тумба дечурлига.На осмият беше Хапчев. С него изпуших първата си и почти последна цигара. Космос. Баща му беше намерил от някъде сума пакети от тази марка. Ние си взехме и на тавана запалихме. Имах чувството, че попаднах в орбита. Зави ми се свят, помня и едва останах на крака. Бяхме бандата от вход Ж. Воювахме със няколко други банди от блок "Тодор Койнов и "Ана Вентура. Зимата се замеряхме със заледени снежни топки, а лятото със буци пръст. Тогава не беше като сега. Снегът стигаше метър, а ние малки, цели потъвахме в него. Нямахме днешните модерни шушляци и непремокаеми обувки и да си навън при минус 10, с по метър сняг, си беше приключение. Носех от онези стари платнени анцузи, които имаха нещо като ластик на края, да не ти се вади крака, а колената им винаги седяха провиснали, като торби. Якето ми беше старото на батко, а ръкавиците плетени със само един пръст. Как сме се оправяли с тоя един пръст, незнам. В един момент, целият си мокър отдолу догоре, мокро ти е якето, шапката, и долните гащи. Ръцете ти са като ледени висулки, носът мораво червен, а краката си не ги усещаш.Ходехме на замръзналото жабешко блато, така наричахме едно изкуствено направено езеро, което се използваше като преливник на каналицацията и там върху замръзналата вода, правехме геройства. Едно геройство няма да забравя. Имаше едно момче, Калоян, от вход А, доста пълен, но и доста луд. Той пръв тръгна върху замръзналото блато с твърди и уверени крачки. Всички седяхме и гледахме, затаили дъх. Изведнъж се спря и се извърна към нас, а под него ледът взе да пука. Калоян разпери ръце и бавно започна да потъва, а очите му бяха станали огромни от страх. Там бяхме аз, Пешо Салака, Евлоги и Мартин Шопа. Бяхме на по десетина години. Никой от нас не реагира, бяхме се вцепенили, само Шопа се метна и взе да лази по леда, сякаш бе тренирал за такава ситуация. Прилижи се и подаде ръка на Калоян. Изтегли го и го довлече до ръба. Когато му съблякахме шубата, тя остана да седи на леда изправена. Беше се вледенила. После Шопа стори и още много други геройства, които в нашите очи бяха кажи речи нечовешки. Веднъж скочи от третия етаж, за да играем на стражари и апаши, понеже техните го бяха залостили у тях, а веднъж наби и един баткис с пет години по- голям, който тормозеше квартала. Въобще старото време беше забележително, а ние бяхме еднакви, поне външно и никой нямаше нито айфон, нито таблет, ни компютър. Всеки, обаче имаше поне по два три шева по тялото и задължително си бе чупил я ръка, я крак. Моята глава, например, беше чупена лично от Шопа от удар с тухла. Беше се покачил на трафопоста, и понеже тогава само той успяваше да се покачи,мяташе отгоре разни съкровища, а ние ги събирахме отдолу. Та тогава метна и някаква тухла, точно врху кратуната ми. Две седмици ходех с бинт, като космонафтите, когато им свалят скафандъра. Бяха славни времена. Майките ни крещяха от прозорците по нощите, да ни кажат че манджата била сложена и как щяли сме да ядем бой, ако веднага не се приберем. Мен ме прибираха с брат ми към осем, Пешо по рано, а шопа и ангел, почти никой никога не ги прибираше. Те сами се прибираха. От глад.Някъде тогава падна и комунизма. Ние не знаехме какво значи това и как пада един комунизъм. Нито знаехме какво точно е това нещо и като падне какво му става. Сега знам, че нищо не му е станало. Само виждах че възрастните бяха доста превъзбудени от този инцидент и бързо в главите ни се запаметиха техните възгласи- "четиридесет и пет години стигат, времето е наше". Времето винаги е било наше, поне в моята глава и съм се чудел ако не е наше, то чие ще е, но така или иначе се сещам как с Шопа вървяхме покрай пейките където се събираха бабите и дядовците и им крещяхме, че времето е наше и четиридесет и пет години стигали. Гонеха ни с бастуните. Незнам защо не се радваха, а и незнам защо всички основно на тях ги разправяха тези неща за времето и тия 45 години. В нашият вход, на вторият етаж, живееше Калчо. Такова име и досега никога не съм срещал, освен в книгата за Ян Бибиян. Калчо ми звучеше много странно. Защо трябва някой да се казва така? Защото е от кал, защото е кален, или защото е калЕн. Чудя се и досега. Калчо, обаче, беше калЕн. Беше се калил от подигравките ни и винаги седеше намусен на първия етаж до входната врата, гледайки навън през прозореца. Децата са зли. Който си мисли обратното, или не е виждал и наблюдавал деца, или не е бил никога дете, или пък не е наблюдателен и самокритичен. Детето е жестоко и постъпва жестоко. То е странна смесица от абсолютна жестокост и същевременно невинност, и добродушие. Сега знам, че това е понеже няма ясно изградени понятия за добро и зло. И ако никой не му ги гради, от малко зло дете, то се превръща в голям зъл възрастен човек. Та Калчо беше заобиколен от всички нас, малки злодеи, които както кокошките не приемаха никой различен. Ако си различен в кокошкарника, кокошките те кълват. Веднъж видях една такава кокошка на село Мечка как я гонеха и я кълвяха другите, а тя търчеше като улава из двора. Беше от чужд кокошкарник и беше влязла в нашият двор. Някаква малка японска кокошка. По дребна и по- шарена.Съседката отнякъде се беше снабдила с такъв петел и такива кокошки и те прелитаха през плета. Калчо беше различен. Беше роден един такъв крив. Дребен с неправилна походка и голяма глава. Всички се страхувахме от него. А ако го срещахме на първият етаж където стоеше често, бягахме с викове от него. Аз лично го мразех. Той беше малко по- голям от нас и мислех, че сякаш също ни мразеше. Изглеждаше агресивен, а вероятно и обиден от презрителното ни отношение, и от това, че ние играехме, и бяхме дружина, а той само ни гледаше отзад зад стъклото, и беше абсолютно сам. Винаги беше сам. Това е участта на различните. Но ще ви разкажа нещо, което ми промени мнението за него, и макар пак да ме беше страх, и пак да странях от него, вече някак не го мразех така силно. Просто осъзнах, че не знам кой всъщност е той. Веднъж си спомням слизах да хвърлям боклука и Калчо стоеше долу на първият етаж, както винаги. Аз понечих да вляза пак в асансьора, както винаги и да избягам, като знаех, че след час него няма да го има и щях да мина през вратата. Но тъкмо понечих и той за пръв път не изръмжа срещу мен, както правеше, вероятно като защитен механизъм, а ми показа в ръката си една хартиена птичка. Също както днешните оригамита. Но тогава съвсем нямаше такива неща. И до ден днешен се чудя как я беше направил. Защото той я беше направил. За пръв път това момченце ми каза името. А ние, за тези десетина години в един вход, никога не се бяхме запознавали. Каза: -Веско искаш ли да ти покажа нещо? Аз мълчах някак гузно до асансьора. Хем гузно, хем ядосано. Как си позволява този въобще да ме заговаря. Та ние трябваше да бягаме от него, да се страхуваме. Той ни беше враг. А сега, говори. Че и говори на мен. И за пръв път не си тръгнах. Но не се и приближих. Просто мълчах и го гледах. И тогава той хвана птичката отзад за опашката, отвори нескопосано със своята урудлива походка вратата и я подхвърли навън. И тя не падна. Птичката не падна, а се понесе нагоре и я поде някакъв вятър, завъртя я право над на чичо Колев ладата и я вдигна, вдигна все по нависоко, докато се загуби от погледа ми. Аз гледах със зяпнала уста и дори тръгнах по стъпалата нагоре и я гледах от втория и третия етаж, докато се скри. Сетне продължих пеша и се прибрах, като не се върнах при Калчо. След час, пак слязох и него го нямаше. Там, до тръбата на парното, обаче седеше абсолютно същата малка хартиена птичка, направена от един лист от блокче за рисуване. Взех я и излязох навън пред входа. Подметнах я нагоре и тя подхвръкна и падна в градинката. Пак я хвърлих и пак падна. Тук или имаше някакъв чалъм, или птичката не беше същата. Само дето беше напълно еднаква с онази Калчовата, която отлетя. Това нещо ми се е запечатало в ума и още го помня. Прибрах птичката в един шкаф. Минаха години. Калчо и неговото семейство изчезнаха от входа и сякаш всички забравиха за тях. Струва ми се, че дори и никой не забеляза отсъствието им, а ние , малките злодеи си отдъхнахме. Вече бяхме пълновластни господари на входа. Порастнахме. Един по един народът се изпожени, родиха се деца, повечето от бандата заживяха по чужбините. Аз самият, продължавам да живея в старият вход и днес никой от старата тайфа не е тук. Асансьорът е все същият, още се вижда издрасканото с ножка - долу бкп, което шопа надраска преди 25 години. Входната врата си е същата стара, тежка, метална врата с разбита брава, а в мазата има една паяжина на тавана в ъгъла, като огромно бяло одеало, която си я спомням още от пет годишен. И не щеш ли вчера видях Калчо. Мина по улицата, като гледаше към входа. Едвам вървеше, накривен на една страна, главата му бе все така голяма, а тялото все същото, ниско, накривено и набито. Само лицето му се бе променило. Много сбръчкано, много изстрадало сякаш, но го познах. Очите му бляскаха странно, като гледаше към старата входна врата. Не ме позна и гледаше някак през мен, сякаш спомняки си нещо. После отмина бавно клатушкайки се към пресечката. Прииска ми се да му подвикна, да ида, да го питам как е, какво става с него. Но нещо беше сякаш заседнало на гърлото ми. Та аз никога не бях даже говорил с него. Винаги му се бях подигравал. Винаги и винаги го бяхме обиждали, дори целили с камъни. Нямаше начин. Нищо не направих. И Калчо си замина. Завинаги. Но се върнах, отворих старият шкаф и там в дъното видях онази стара хартиена птичка. Забутана в ъгъла, омачкана, натисната от някакви дрехи, но там. Не я бях изхвърлил. Взех я и излязох на балкона. Държах я за опашката, също както я държеше Калчо навремето. Сетне леко я подхвърлих нагоре и тя полетя. Ако щете вярвайте. Полетя нагоре, а не падна долу. Вдигна се бавно, като жива и се понесе нагоре, над училището , скривайки се от погледа ми. Седях и гледях след нея като замаян. Понечих да тръгна да я търся, но се отказах. Тя летеше, а не падаше. И се почувствах горд! Нещо което никога нямаше да ми мине през ума преди.. Горд, че успях да направя нещо, като Калчо. Да хвърля хартиена птичка и тя да не падне. И днес се чудя на това. Вятър ли случи, или какво, незнам. Знам само, че това беше съвършеното оригами, направено от несъвършеният Калчо, който реших, ако отново някога пак видя, да потупам по рамото и да му кажа едно- "Извинявай, човече! Големи сме глупаци! Прости ни! А дали пък затова не полетя тая птичка? Може би, за да отиде и да кацне на рамото му, като му прошепне на ухото- " Те разбраха!Вече не ги е страх от теб! Ти си част от тайфата!" Кой знае.. Дано да е тъй..