За рибарите, зидарите, малките и големите папи,хоросанът и раждането отново

Това станало една пролет, но не за пръв път.Били неколцина набедени рибари. Те живеели в една палатка близо до рекичка. По цял ден ловяли риба. Но наближила зима, застудяло и задухал един такъв резлив ветрец. Та те решили да построят къща. Отишли при един мъдър строител и той им дал точен план и технология. Те го взели, прочели го и го заметнали нейде в някакви храсти до реката, а един пътник на зор го употребил за естествените си нужди. Сетне изкопали кал, забъркали със слама, наредили тухлите в калъпи и зачакали да изсъхнат. После почнали да зидат. Зидали, що зидали, дигнали три стени, но четвъртата не дигнали. Скалъпили един покрив от найлони и греди, турили кюмбе и палнали огън. Постоплило се. Поседяли там, но станало бая бахър, та взели, че си отишли кой откъде е. Постройката седяла пуста и в нея заживяли всякакви твари. Купчината тухли за четвъртата стена, седяла в единият ъгъл и който минавал си вземал по една тухла. Така купчината изчезнала. Сетне минувачите почнали да си вземат по тухличка- две от стените и така разградили цялата колибка. На другата пролет, се върнали до реката, но не открили къщичката.- Брейй- почесвали се те- имаше тука една колибка, а де ли е сега- маели се те. По едно време минал един дядо с платнена торбичка. Те го запитали: - Ей, дядка белобради, тука имаше одеве една къщурка..Помниш ли? - Помня я, как да я не помня. Нали дигнах свинарник с нейните тухли- казал той. - Е, как така с нейните- рекли рибарите- те бяха наши! - Ваши, наши, бягай тая работа. Седяха на камара, ей там. Като са били ваши, да сте ги направили на цяло, да сте ги измазали и турили пазач. Де се е чуло и видяло, някой да взема тухли от измазана постройка, с пазач? Първо не може си вземе тухла, а тряаа я откърти, а това носи шум. Пазачът ще излезе да се разправя. А вие, турили една купчина тук, друга там, струпали сте десет реда тухли, че и неизмазани с нищо, отгоре найлони и те почват сами да падат.А после ги дирите- де са ни тухлите.. Елате с мен да ги видите де са. Станаха на чуден свинарник- рекъл дядото и подмъкнал две гредички и един найлон.Изведнъж пред тях минал тичайки един овчарин, а след него търчала глутница овци. Той надавал страшни викове и бягайки викал- хапят ме, овцете хапят. Рибарите още повече се смаяли и дори постреснали- Как така хапят- чудели се те- де се е чуло и видяло, овци да хапят? - Е как де?- казал дядото- тука по нашите земи стават всякакви щуротии.. Първо тоя не е овчар, а някой самозванец, и второ това не са овци,а ето дори вие сте пишман строители. Строителят има строителен план и го следва, нъл тъй? - То тъй, бе дядо, и ние имахме, ама де се дяна. А и решихме, че една проста колиба знаем добре как да дигнем, та тоя, майсторът, той ще ни дава акъл на нас. Ама сега ще намерим плана и тая пролет ще направим здрава къща. - Я го намерите, я го не намерите, но ако ще правите нещо, един съвет- измажете строежа с хоросан, да спои тухлите, да видим сетне на другата пролет няма ли да намерите къщата дето сте я оставили.Ако и риба така ловите, както си строите къщата, работата а пишем бегала. Айде, със здраве, хашлаци загубени- рекъл дядото и си тръгнал по живо по здраво. Двамата гледали дълго след него със зяпнала усти, но един сом изпляскал в реката да се сепнали и разпънали такъмите. А имало там и един човек, който искал пък да лети. Ама много искал.Но нямал никакви крила, дори съвсем мънички. Та седнал на едно столче и се замислил дълбоко. Накрая разбрал, че за да полети, трябва да разбере всичко за летенето. И така станал и си закупил всички книги по темата. Сетне ги изчел. После ги препрочел, дори написал своя собствена. Срещнал се с други хора дето искали да летят. Много мислили и накрая стигнали до извода, че за да летят, трябва да се родят отново, като птици. Но сами разбирате, че това е нещо недостижимо за човека. Ето защо със много труд, усилия и средства построили самолети. И полетяли. Само, че не било същото. Нито вятърът брулел лицата им, нито се чувствали свободни, но били затворени в нещо, което бучало, трещяло и на това отгоре понякога падало и летящите загивали. Но те си мислели, че летят, дори наричали това нещо - летене , а себе си- летци. Каква нелепост и заблуда. Други пък искали, още от памтивека, да достигнат до самият Бог. И също мислили, що мислили и ужким го измислили. Почнали да строят кула. - Ще я дигнем до небето- рекли те- ще я забучим до сами престолът Божи и само ще се наберем по ръба на зида и ще се покачим и влезем вътре в царството. И взели да строят. Но по едно време спряли да се разбират. Един викал на друг- Ей ти там, лентяйят, я подай онази кофа. Ти бе да, ти със сините шорти, какво гледаш. Но онзи със шортите гледал недоумяващо и се питал- Какво бръщолеви този идиот с оранжевата риза. Нищо не му разбирам. Горкият сигурно се е смахнал от жегата. Та спряли да строят, понеже никой нищо не разбирал и едни други се мислели за луди. Кулата останала недостроена, а те се разпръснали насам натам. Минали сума години. По едно време пак взели да се разбират, защото в училище ги карали да учат английски и айде отново взели да строят. Тоя път идеята им била да живеят вечно. Правили лаборатории, създавали гени, направили дори от кожа на задник, истинско ухо. Да! В една лаборатория в Хайделберг. Е, вярно, че ухото нищо не чувало, но все пак било цяло ухо. -Скоро- рекли те- съвсем скоро ще създадем човек, а после, ще направим така, че да можем да се регенерираме и така ще живеем вечно. Ще станем като Бога. Това толкова много ги зарадвало, че се напили като кирки и главният професор взел, че се споминал от интоксикация. Затова изоставили ушите и се концентрилали към създаването на съвсем истински черен дроб от свински материал. Но имало и други градежи. Те били в сферата на метафизичното и пръснати по цял свят. И те си мислели, че ще живеят вечно. Но за да живееш вечно, тоест да стигнеш до това царство Божие имало условие. Трябвало да се роди човек отново. Тоест отгоре. Тука ставало вече сложно. Те, обаче, му намерили цаката. Един рекли, че като седиш гол пред едно дърво цял живот и сам се превърнеш в дърво, ще достигнеш нирваната, други смятали, че като убиват неверниците в техният идол ще се курдисат в рая, а имало и такива които постановили, че всеки който кажел едни определи думички е роден отново. Явно си мислели, че това е някакво заклинание. И така света се напълнил с родени отново хора, които щяли да живеят вечно. Е, имало и неродени, и то много, но било само въпрос на време да кажат заклинанието. Нужно било само да ги хванат натясно и да им обяснят ползите от казването на това заклинание, при това съвсем безплатно. После всичко ставало ново, е не съвсем веднага и не съвсем ново, но все пак ние не сме ангели, оправдавали се те. Всъщност нищо не ставало, ама карай, това е друга тема, няма да се разправяме сега. И както едно време при ония с кулата слезе някой и им разбърка езиците, така и днес някой слезе и разбърка умовете на тия, дето градяха сами, по свой начин пътя към царството. Но както и с летенето, така и с достигането до царството, е нужно нещо отвън. Някой отвън да направи нещо. Да станеш на птица и да полетиш, или да се родиш отново, но вече със ново естество. Това не е вавилонският градеж, нито вашингтонските, пардон вавилонските блудници, или къщите без хоросан, но това е жената на Агнето. Но коя е тя- ще попита някой? Тя е онази която следва Агнецът, където и да отиде. Мнозина вавилонки мислят, че следват агнето, но те следват собствената си представа за агнето, тоест едно тяхно си златно агне, тоест теле и то не го следват, ами го носят на раменете си, запъхтяни и уморени, понеже то тежи цял тон.Нали е златно. Пот капе от тях, препъват се, падат, стават, но вървят незнайно накъде. Градят разни постройки, и слагат златното теле вътре. После, градят други постройки, понеже старите рухват, карат се кой да носи телето, а пък ако някой не го носи, се сърдят, че не го носел. Всеки иска да е отпред и никой да е отзад, всички били равни, но някой по- равни и цялата тая телешка процесия отива нанейде, сред крясъци, пот и егоцентризъм. И какъв ще да е изводът от цялата тая история? Ами изводът е, че човек трябва да се роди отново. Ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство. Може да е най- великият. Може да е мастодонт, или самият папа- онзи с короната, тронът и пръстените. Не може да види царството! И не става със заклинания. Само едното заклинание, те причислява към оная, телешката процесия. Тя си има собствени правила и структура. Наследена от поколения подобни телешки процесии. Непробиваема е. Там принципът е, ако не си с нея, си против нея. Телешка му работа. -Абе не ме занимавай, с тия Божии царства, ще кажат другите. Ония с ухото от кожа на задник и с черен дроб от свински клетки. Ние градим човешкото царство тук, на земята. И скоро ще можем изцяло да се ремонтираме и така ще достигнем безсмъртие. Незнам от кои сте вие, от тия, от ония, или от другите, но трябва да се родите отново. За целта, обаче, нещо трябва да умре. Това е Егото. Мръсното, гадно, скапано его трябва да умре. Демек трябва искрено покаяние за злите пътища, ако ходите в подобни. Ако не ходите, тоест си въобразявате, че не ходите, прав ви път, но за ония дето ходят и това им тежи, то има начин. Трябва егото да умре. Трябва смяна на посоката. А царството е точно там, по посока нашият гръб. Абе вземете прочетете евангелие от Йоан и стига сте ми чели глупотиите. Ако не се роди някой отново не става. То на тоя свят не можеш се появи, ако не се родиш, камо ли на оня. Айде до скоро и не забравяйте хоросанът. Без него нищо не става.

2+2=4

Като се родил един човек и почнал да си живее, го хванали и му показали една картинка. На нея били нарисувани две плюс две е равно на 4. Били нарисувани, със синя боя. На всяка двойка имало малка флинтифлюшка, много красива, а четворката била великолепна. Розова, леко издута, и на върха и се мъдрело очарователно цветче. Знакът за равенство пък бил, не може да се опише, трябва да се види. Две зелени, разбира се успоредни прави, със заоблени ръбчета и на всеки край била кацнала малка сойка. Тази картинка му показали, и не само му я показали, ами и му я дали копирана. Научили го също, че който притежава тази картинка, само той можел да иде един ден в рая, а който нямал отивал в ада. Човекът мислел че всички имат подобни картинки и си ги пазят в шкафа. От време на време ги вадят и четат- две плюс две е равно на четири. Тази истина била толкова смислена и правилна, че носела истинска наслада. Веднъж видял човек с картинка, на която пишело - две плюс две е равно на четири, но тиретата нямали птички, а четворката съвсем не била розова а бяла, но все пак си била четворка. Човекът с правилната рисунка, скръбно отминал този с неправилната, истински ужасен от страшната му вечна съдба. Сетне срещнал много други хора, някой имали синя четворка, други пък имали по три сойки на всяко тире, а един даже имал тирета на които странно защо се били курдисали бели гълъбчета. Понякога виждал хора със същата като неговата рисунка, и истински им се радвал, много от тях обаче щателно проучвали неговата и мерели с линийка дали сойките са на същото разстояние както техните. Други се разнасяли насам натам с едни картели на цветове по системата RAL и сравнявали всеки цвят, дали е точната тоналност. Ако нещо не било точно в ред, те надавали неистови гневни писъци, крещяли, или пък обиждали човека, наричайки го измамник и изчадие адово. Човекът се чудел кое е важното, не е ли истината че две плюс две е равно на четири, и дори питал един художник на правилни рисунки. Той му обяснил, че най-първата рисунка не било ясно каква точно била, знаело се само че е била равна на четири и била установена от великият математик. Другите рисунки се появили после, но лошото било че имало много които не били равни на четири, ами на три, на едно, та даже на нула. Затова се събрали много хора с еднаква рисунка равна на четири, със сойки, розова четворка и сини двойки и постановили верният модел. Всички останали, дори и пак равни на четири, те обявили за неверни. Две плюс две, дори и равно на четири, пак е невярно, ако сойките не са две, тиретата не са зелени, а четворката не е розова и леко издута, рекли те. Човекът гледал картинката си, чудейки се как е възможно това, две плюс две равно на четири да не е вярно, ако тиретата не са зелени и не можал да разбере. Сложно нещо е това математиката, казал си той, прибрал рисунката в шкафа и отишъл да си гледа работата.

Царят

Имало от едно време един цар. Той не бил обикновен, средностатистически цар, а напротив, бил необичаен цар.Първо този цар имал подчинени царе. После той нямал царски палат, където можеш да го откриеш колчем звъннеш на звънеца, или потропаш на портата. При него нещата били точно наопаки. Ако някой искал да го открие, самият цар разбирал и сам го откривал, ако разбира се така е решил. Повечето царе, да не кажа всички, в почивните си дни ходели на лов за бекаси, играели крикет, или просто си лентяйствали сред лакомства и вино. Но този цар, в тези дни навестявал своите дворци. А той имал много дворци, пръснати навсякъде и странно как успявал да ги навести всичките. Срещал се със своите царедворци, разглеждал конюшните, градините и парковете, оставял подаръци и давал заръки. Във всички дворци много го обичали. Това също било доста необичайно за цар, не мислите ли? Но не всички го обичали еднакво.Имало и такива на които не им се нравели неговите посещения. И знаете ли защо? Защото трябвало да чистят! А защо се налагало да се чисти, ще попита някой? По две причини. Първо понеже било мръсно и второ понеже не подобава един цар да гази из боклуци и смрад, и то в собственото си царство.

Царят, като повечето царе, бил строг и справедлив. Но този цар, понеже бил необичаен, освен строг и справедлив, бил и милостив. Та дълго търпял немърливостта на своите царедворци, като деликатно, чрез посредници ги учел на това, как трябва да поддържат дворците.

Имало основно три вида дворци. В първите, денят на царското посещение, бил истинска тегоба. Цяла седмица, царедворците гуляели, цапали моравите с боклуци,къде чистели, къде не, но накрая преди денят на царя, започвало голямото чистене до късно посред нощите. Но понеже боклукът бил толкова много, все някъде из алеите и разкошните чимшири се търкаляла, я празна бутилка, или висяла найлонова торба, а някъде имало дори и забравено препълнено кошче.Понякога дори и по дрехите на хората в двореца имало по някое и друго леке. Усмивките по лицата на уморените царедворци, били изкуствени и напрегнати. Сърцата им не били радостни, а някак натежали от срам и умора, а царят, виждайки това, тъгувал. Понякога се налагало,дори да порицава някои от тях за упоритата и постоянна немарливост.

Другият вид дворци, били такива в които боклуците били по- малко и се изривали всяка вечер. Тоест чистело се начесто. Ето защо дворците били доста изрядни, а дрехите на царедворците били прясно изпрани. Те,обаче, отново били уморени и напрегнати, от този тежък труд и борба с тия боклуци и не посрещали с пълна радост своя Цар.

Третият вид дворци били най- малобройни, но най радостни. В тях почти нямало боклуци. Просто царедворците не цапали и най- много било да вкарат пясък и кал в дворците, нещо което бързо било оправяно, със стирката за под.Там витаел постоянно един особен дух. На чистота. И всичко било някак лесно и леко. Дворците блестели в целият си блясък. Царедворците, засмени, радостни и с весели сърца копнеели за царската визита и за голямото пиршество на отрупаната с гозби трапеза, а сетне царят оставял на всеки чудни подаръци.

И да не забравя, имало и един четвърти вид дворци. Там царят не ходел. Тоест не влизал. Винаги заставал на портата със своята свита и само по смрадта на разлагащи се отпадъци вътре, разбирал че посещението е невъзможно. Там въобще никой не чистел. Всичко тънело в мръсотия, а така наречените царедворци ходели облечени като клошари, брадясали, мръсни и пълни с въшки. Най - много на портата да се покажел някой все още годен да седи на краката си, и да се взира дълго в царя опитвайки се да разбере кой е насреща. Тия дворци не съществували дълго във времето. В един момент, царят пращал своите войски и те ги разрушавали, изгаряли мястото и го заравняли, като там оставала само трева.

Не след дълго, царят решил, че е вече време за устройването на едно гигантско царство, където имало само един дворец. Така и сторил. В това царство нямало дори прах. Дворецът бил от чисто злато и улиците му били застлани със скъпоценни камъни. Нямало нужда никой да чисти, а всички имали по една блестящо бяла дреха, която била специална и не можела да се изцапа. Всичко било така прекрасно, че не може да се опише, а трапезите били толкова отрупани, че ги подпирали отдолу със златни колове, да не би масите да се огънат и преобърнат. Певците пеели славни песни за царското величие и времето напълно спряло.Така царството съществувало и съществувало и съществувало и още съществува. Всъщност няма как да престане да съществува, защото било вечно! Хората в него били вечни и тук нашата история приключва, а и няма какво друго да се добави, понеже не можеш да напълниш препълнена каца с мед, или да допълниш преливаща бъчва с вино.