Тозка

Не го държаха краката. Така беше от малък. Просто краката не го държаха. По-точно единият. Баща му го бил цапардосал навремето гневно с ръка заради някаква беля, но той се дръпнал назад и юмрукът се стоварил в коляното му. Ако го напънеше нещо, потдаваше и той залитваше на една страна. Другият крак компенсираше това, но все пак бе неприятно. Неприятен беше и леденият вятър навън. В тайгата студът бе нещо обичайно, често стигаше минус 40. Свикваше се, но духнеше ли вятър, навън ставаше крайно опасно.Някъде далеч виеха вълци. Старият Све, затвори вратата и си съблече кожуха. Тежеше цял тон, покрит със сняг и лед. Сложи го на стола да съхне. Свали ушанката и ръкавиците и ги тури над камината. Подпря старата двуцевна Тозка на стената, седна и взе да си сваля ботушите. За цял ден беше убил няколко катерици. Лежаха простряни в една зелена щайга до вратата и кръвта се отцеждаше от тях. Запали огъня и постави чайника на двете тухли. Имаше торба с билки в долапа, събирани през краткото лято. Всеки ден пиеше чай. Пиеше го до вечерта. После пиеше водка, с ледени шушулки отчупени от стряхата. Наоколо нямаше никой. Цели километри пустош и блата. Станаха десет години откак дойде тук и вдигна от един изоставен заслон, колибата. От трупи, с брадва, тесла и трион. Измаза я с кал и направи покрива от греди, слама, и мъх. Често го подновяваше, изрязваше огромни парчета и ги разстилаше отгоре... Убиваше по някоя кафява мечка, много катерици, ловеше риба, събираше билки и горски плодове. Правеше хляб от смляната кора на черен смърч. Смесваше я с вода, сол и меча мас. Бяха минали десет години, сякаш на шега. Нямаше огледало, нито стъкло да се огледа, навярно приличаше на Робинзон. Сигурно така е изглеждал Робинзон, мислеше той гласно и си подръпваше огромната брада. Помнеше дядо си, навремето, като много малък, имаше такава брада. Тогава живееха в едно село близо до град Лом. Дядо Велико имаше гигантска брада, или просто така му се струваше, защото е бил малък. Приближаваше се при него, когато беше в настроение, най- често вечер пред каната с винце. И той го сграбчваше, после двамата се търкаляха по дивана, а дядото търкаше брадата в нежното му детско личице. Казваше че го прави, за да посеел там от своята брада. Сега Све я имаше същата, огромна и бяла. Само дето живееше на другият край на света и нямаше на кой да я посее. Като млад мъж дойде в Коми, на трупите. Трийсет години работи там. Там се и ожени, за Наташа. Там му се родиха Владимир и Андрей. Там започна да пие. Още сутрин на спирката, докато чакаха камиона за гората, се надигаше водка. За сгряване - казваха старите. Трийсет години се сгрявах- мърмореше си Све - по цял ден се сгрявахме. Вечер сгрявах Наташа и малките. Един ден като се прибрах и тях ги нямаше. Володя, съседът, каза, че сутринта като сме тръгнали и тя с децата се качила в някакъв камион, в камионът имало мъж и дори се целунали.

Така изчезнали. Сетне Све работи още двайсет години в Коми. Веднъж го затисна бор. Беше огромен. Един страничен клон го залепи за земята и му строши сума ребра. Постъпи в болницата. Грозна и пуста- болницата в Коми. Беше в стая с един рижав възрастен мъж. Запознаха се докато пиеха чай. Казваше се Юрген, австриец. Имаше едно луничаво, насечено лице, като дялано с брадва и дълбок белег отстрани на челото. В болницата имаше сякаш всичко на всичко две сестри. Както и да ги брояха с Юрген, две си бяха. Едната руса и другата руса. Нито хубавки, ни грозни, с ярко червило, бретон над веждите и косми. Под мишниците. Това принципно никога не е било на мода, но ей го на - косми. Кой би повярвал, но ей ги, Све ги зяпаше и пушеше облегнат на прозореца, цял бинтован около гърдите. Още го болеше като вдишваше.

- Егати космите - сръчка той Юрген тогава. Той четеше замислен някаква книга. Сестрите бяха излязли, но Све продължаваше:

- Космърлаци на фъндаци, а?

- Аз пък нямам нищо против - каза Юрген - те са естествен феромон.

- Афродизиак, искаш да кажеш - поправи го Све.

- Не феромон си исках да кажа - отговори Юрген

- Имам предвид, че сбърка думата, а не че не си искал това да кажеш. Думата е афродизиак, а не феромон.

-Аз пък ти казвам, че точно тази проклета дума исках да кажа и ето казах я - Феромон!

-Не се прави на луд, ясно е че си искал да кажеш феромон, но правилното е афродизиак, това ти казвам, не друго.

Двете сестри пак влязоха. Носеха супа в канчета на бели подноси и по две филийки хляб.

- Афродизиаците идват- прошушна Све.

- Феромоните - просъска Юрген.

- Яжте - каза едната руса сестра, а другата се почеса под мишницата небрежно.

- Хубави косми - подхвърли Све - бързо ли стават такива?

Едната го гледаше ядно, другата се окопити и попита:

- Какви?

- Гъсти...

Двете се спогледаха, усмихнаха се презрително и излязоха.

- Ти си голям глупак - каза Юрген. Не е случайно, че жена ти те е оставила. Ако продължаваш така, съвсем ще пропаднеш. Няма да се провалиш, а ще пропаднеш. Има разлика..

- Така ли - отвърна раздразнено Све - и каква е тя?

- Когато се провалиш, то винаги можеш да започнеш отново. Когато, обаче пропаднеш, това почти винаги е безвъзвратно. Човек пропада или от много пиене, или от голямо самомнение и егоизъм, а понякога от комбинацията между двете. Сетне иде страшното.

- Много ги разбираш тия неща ти, немецо австрийски - язвително отбеляза Све - като ги разбираш толкова много, що щеш тука в Коми, в най- проклетата, прокълната дупка на света?

- Няма проклета дупка на света. Има проклети хора. Света си е чудесен, а тук в Коми, аз намирам покой. А, че ги разбирам тия неща, разбирам ги, за жалост.

- Покой намираш, а? Изкукал немец. Яж си лучената супичка и си почивай тогава... Све седна на кревата, зави се с одеалото през кръста, обърнат към прозореца и засърба нервно супата.

- Ти си ловец, нали? - попита след малко Юрген. Нали каза, че имаш двуцевка одеве.

Све не отвърна нищо.

- Внимавай с нея - каза Юрген и не ми се сърди. Не исках да те обидя. Внимавай с пушката. Понякога мъжът посяга към нея и я стиска, стиска, а тя го привлича със страшна сила.

- Видя ли ги как се кискаха - продума Све след доста време мълчание.. Нямат уважение вече младите. Айде не от мен, аз съм още млад, но твоите коси са бели. Няма вече уважение..

- Не са бели моите - рече Юрген

- А какви са?

- Мръсно бели. Това е заради душата. Белите коси са бели, като душата е бяла, а като е мръсна са мръсно бели..

- И ти си глупак, каза Све

- Така е - съгласи се Юрген. И аз съм глупак. Един самотен, стар глупак. Но много я биех. Много.

- И аз я млатех- отвърна Све - но го заслужаваше.Биех я, да, но се налагаше.

- Никога не се налага - промълви Юрген замислено. Никога не се налага да биеш жена.

- Те ме оставиха- почти извика Све - Оставиха ме. Това е предателство!

- А ти питал ли си се защо?

- Че защо? Пари ли не носех? Скъсвах си задника в тая гора. А тя ме уязвяваше, всячески. Винаги недоволна. Да! Бих я! Но не съм аз виновен! И пак бих я бил... И пак! - крещеше Све.

- Никой не обича истината - каза Юрген. Дребни душици сме и туй то..Те милите, изоставени, онеправдани, невинни, а на младини какво правили- забравили..

- Да не си ми светил, дъртак мръсен - беснееше Све- не си ври дъртия нос и мръсните коси из чуждият живот! Чуждият живот е чужд, нямаш работа там!

- Прав си, напълно си прав! Нямам работа в твоя живот. - каза Юрген и се обърна на другата страна

- А, обръщай се, бягай, като нямаш аргументи... и сега ще я надъня, като брашнян чувал и тях, двамата сополанковци ще пребия. Така се става човек. И мен са ме били. Бил съм пиел , парите съм харчел. Мои са, ще харча, аз не съм бавачка да бавя дечурлига.Суров съм бил с тях, и с мене бяха. Баща ми ме биеше където ме види, проклетникът. Само дядо не ме биеше, но имаше защо, него го слушах и уважавах..

Юрген се зави презглава. Навън се бе смрачило, духаше вятър и пилееше купчинките листа събрани пред болницата. Горе, на третият етаж, през прозореца, се виждаше ядното лице на Све.

- И сега бих я бил- мърмореше той и се кривеше от гняв.

После след седмица, полуоздравял, си нарами брадвата, малко прибори, дрехи, пушката, доста патрони и някой инструменти. Имаше доста спестени пари, нае превоз и замина в тайгата. Десет години живя там. В мълчание. Често хващаше Тозката и я стискаше с ръка в тъмното, докато огънят пращеше и дървата пукаха. Пламъците се вееха в огнището като змии и пъплеха към комина, сякаш се спасяваха и бягаха някъде, както бягаше и димът. И Све искаше да избяга. И тази вечер стоеше и стискаше пушката, но не можеше да заплаче. Вече вярваше, че е пропаднал. "Внимавай с нея!" - кънтеше още в главата му гласът на Юрген. "Понякога мъжът посяга към нея, и я стиска, стиска, а тя го привлича със страшна сила." Тази нощ Све налапа дулото на своята Тозка. Бе бос, изправен, а тя опряна в пода. Сложи палецът на крака си на спусъка, постоя миг, но изведнъж слабият му крак потдаде, той залитна, натискайки спусъка. Дулото изскочи от устата му и облакът сачми проби покрива. Зейна голяма дупка. Све лежеше на пода. Ушите му пищяха от изстрела. Отдавна бе спрял да пуши, но имаше малко тютюн и хартийки останали в една торбичка. Затърси ги нервно, запали и пак легна. Отгоре през дупката го гледаше отчаяната луна. Димът се насочи натам, излезе и се понесе из тайгата.Някъде виеха вълци. Някъде доста надалеч, а в Тозката имаше още един единствен патрон.

за какво иде реч

В милата ни родина лявото е дясно, а правилното - грешно. Само тук синьото е червено. Но най- страшното е, че и жълтото е червено, и зеленото, а пък самото червено жълтее... Единствените други цветове са сивият и черният. Единият е запазен за икономиката, другият за гробищата. Патриотите са турци, а комунистите - империалисти. Тук правите са криви, а кривите са мъртвите. В БГ даже влаковете се изпреварват. Нещо повече, няма да повярвате, тука хората депозират дори във фалирали банки?!. И са горди с това. Светият синод е грешен, а клошарят дядо Добри - свят. Само тук хората получават три пъти по- малко от колкото изхарчват. Българското злато  е канадско, а поробителите честват паметта на Апостола на свободата. Само тук има двама царе. Единият е... австриец, а другият - ром... Само тук ограбеният спасява своя грабител, като му плаща за грабежа при това със ЗАКОН! Има едно единствено място в света, където в кочината, вместо прасета има хора, и това е България. В нея прасета управляват хората, колят и затварят в буркани. И за капак навсякъде смърди на печена тиква. Но има неща които и тук са стандартни, например - паричките. Както навсякъде, и тук те не миришат. И тук дори приятели ще ти забият ножа в гърба, усмихвайки ти се лицемерно, и ще ти го забият за истината която си им рекъл. Както навсякъде по света, така и тук, има хора които искат мир. Има хора които искат война и има хора които искат каквото са им втълпили. Те са мнозинството. И понеже правдата не се натрапва. Понеже истината не е агресивна. То остават другите. Тия дето искат война. Те се натрапват и те са агресивни. Те манипулират. Простите - невежите. Ден след ден, година след година и тия, невежите започват да искат това което са им втълпили да искат. Всеки се учи от своят учител и ако е прилежен може да стане като своят учител. Ако учителят ти е зъл, агресивен, манипулативен, високомерен, обичащ неправдата, то и твоят път ще бъде такъв. Не, че няма отърване и смяна на курса, има, но трябва, неистово трябва- да обичаш истината! Истината за самият себе си. Тогава смяната на курса е лесна. И защо е лесна? Защото ти си пречката за смяната на курса. Ти и никой друг. Ти сменяш курса, както капитанът обръща кораб. Но как да разпознаем истината и най - важното е защо да я обичаме? - ще запита някой... На такъв не бива да се отговаря. Ако някой пита защо да обича истината, такъв човек е опасен. 

Та има хора които искат мир и такива дето искат война. Едните искат да се усмихват на хората. Искат да седнат с някой непознат на пейка и да слушат как пее синигерът. Искат да гледат изгрева, да пият чай ухаещ на мента, да наблюдават залезът и звездното небе с възхита и благодарност. Искат да вдигнат падналия, да утешат наскърбения, да насърчат неуверения. Искат да си поливат доматите в задния двор, да окопаят ягодите, да си разходят кучето в парка и да отидат на кино със съпругите си. Искат да гледат Форест Гъмп, да се смеят и да плачат. Искат да се разхождат с децата си и да ги учат защо не бива да целят гълъбите с камъни и защо на котката опашката не се дърпа ей така за кеф. Обясняват им, как ако въобще си твърдо решен да си бърникаш из носа, е по- добре да го правиш рядко и тайно, като не скриваш намереното под чина, под възглавницата, или в косата на някое момиченце. Татковците разказват на децата си, защо е добре да не се лъже и какво значи това, че истината е винаги проста, а лъжата сложна. Тия хора за които говорим са първите. Те искат мир. Искат го неистово, често несъзнателно, но същността им го приветства. Но има и други. Тия дето искат война. Те приличат на обикновени хора, но не са. Пак имат очи, носове, коса, брада. Но има невидими неща, които не са същите. Сърцето им е друго. То е каменно, макар и не от камък. Ледено, макар и не от лед. Очите им, макар човешки, са очи на ястреби. Зъбите им са като на лъв. Целите им са кървави. Желанията им са зли. Готови са да минат през трупове. За тях страдащият е без значение. Давещият се е забавен. Падналият е презрян, а неувереният е лесна плячка. За тях истината е омразна, а правдата е глупост. Когато се усмихват го правят с цел, лицемерно, просто за подигравка, или на долен виц. За тях слушането на синигерът е загуба на време, а непознатите са нищожества. Изгревът и залезът са просто закономерност, а звездното небе е плашеща случайност. Те са склонни да благодарят само на себе си и на никой друг. Понеже благодарността считат за слабост. Те плащат на  друг да разходи кучето им и да събира отпадъците му, а на кино се ходи с любовницата. Те се смеят гледайки списъкът на Шиндлер и плачат само при загуба на пари. Когато се мотаят с децата си, то е за да ги учат как да уцелят някой гълъб с камък, избирайки винаги болен и стар, разправят им как са бесели котки навремето и защо е добре да насъскваш кучето си по всичко дето се движи. Насърчават ги да закачат момиченцата в училище и да се бият с момчетата, а на лъжа ги учат практически, в ежедневието. Тия са хората които приветстват войните. Те и ги правят. Такъв е светът. И борбата не е с тях, а с нас самите, защото тия, вторите, са вече победени. Песента им е изпята. Чашата е счупена, броеницата скъсана и топчетата разпиляни. Заровете са отдавна хвърлени, но едно нещо все още не е ясно. Кой накъде ще тръгне и откъде ще свърне. Защото е вярно казаното, че по- добре е живо куче, отколкото мъртъв лъв, понеже за живия има надежда, а мъртвият не знае нищо.

SOS

Оня ден седнах и пия бира на една ограда до СОУ Любен Каравелов. Край мен минаваха хора, минаваха трамвай, минаваха кучета, котки, минаваше целият свят и всичко беше едно такова безтегловно. Не знам как да го опиша. По едно време, на ъгъла до кръстовището гледам Младен - лудия. Ръкомаха пак на колите, като регулировчик се изживява от двайсет години. Маха им, прави знаци с ръце да намалят скоростта. Те пък му правят знаци с ръце отвътре, че не е добре, той не се сърди и продължава да маха. Чувал съм, че са го били и то неведнъж. И изведнъж ми се дощя да ида при него и да го почерпя нещо. Ей така ми се дощя просто. Той бе един такъв слаб, изпосталял, с едно бежово манто, посред юли в жегата. Потен, изморен от тежкото ръкомахане и грижа, неясно за мен каква, но истинска грижа за тия автомобили, да намалят скоростта. Стана ми жал. Отидох, пресякох, потупах го и го дръпнах настрана. Казах му:

- Младене, я ела, мой човек, тука до магазина да идем. По бира ще взема и малко салам. Почини малко.

Той ме погледна и като дете каза:

- Добре, обаче наместо бира един сладолед искам!

Усмихнах се, отидохме, взех, седнахме отвън на пейката, до вратата. Той изяде салама, после разпечата сладоледа, яде и мълчи. Ядеше го с някакво непринудено блаженство. Като човек напълно погълнат от това което прави. Сигурен съм, че не мислеше за нищо друго, но само за момента и за сладоледа. Гледах го с лека завист. Аз самият, каквото и да правех, никога не можех да съм така откъснат от всичко останало. Да се наслаждавам на чистият миг, какъвто и да е той. А този Младен се наслаждаваше. Личеше му. Беше, макар и опърпан, слаб, презиран, беше щастлив. Завидях му.

- Младене, защо ръкомахаш все там на улицата - попитах.

-Благодаря, за сладоледа - каза той.

- Кажи де, защо? От години си все там...

- Блъснаха ми детето навремето на кръстовище - каза той. Оттогава реших, че няма да блъснат друго, ако съм наблизо и така вече сума години. Досега на това кръстовище няма блъснат никой. Затова махам и ще продължавам.

Останах, като гръмнат. После Младен ми каза:

Искаш ли да ти прочета нещо, набързо, че трябва да тръгвам. Чух го и го записах от един човек в болницата, когато миналата година ме набиха едни хора. Носил съм го в една траурна агенция да го разпечатат и дават на опечалените, така ми поръча онзи умиращият, но като го прочетоха ме нахокаха, смяха се, направо ме изгониха. Бил съм неграмотен и смахнат и въобще какво било това нещо..

- Добре, чети - казах - той извади някакъв лист от бежовото си манто и зачете:

-Суета мили хора - започна той - вярно е казал мъдрецът, всичко е суета и мъка, и вие сега страдате за смъртта на обичните си и с право, но всъщност за себе си страдате най- вече, а не за тях, защото те спят и не знаят вече нищо и дял нямат вече под слънцето, но чакат оня миг на правда, но миг скрит за хората, но за себе си плачете, защото опустошение цари в душите на тия дето смятат, че животът се корени в ядене, в пиене и секс, мръсен или чист, да и в това се корени, разбира се, но не само в това, не само в него, защото ако бе само в него, то винаги щяхме да сме удовлетворени, а това не е така и сутрин след много пиячка сме все така празни, на сутринта и след хубава вечер с непозната жена, сме още по- празни във всеки смисъл и пълни със съмнения, защо и какво е нужно, какво е редно и как да бъдем изпълнен с мир, в хармония, но това е мимолетно чувство и бързо изчезва, последва нова порция от празни неща и нов опит за напълване на дупката в душата и пак става вечер и става утро и пак в огледалото гледаш познатото лице, но вече с две бръчки повече, с два три по-бели косъма, с някой и друг кариес отгоре, а болката в кръста сутрин е по-продължителна, кафето горчи повече, цигарата не е така сладка, и вече си сигурен и ужасен, че всичко е суета и всичко отминава и оня дето се друса и оня дето не се друса, и оня дето пие като хамалин и дето не пие, но бие жена си, децата, кучето котката, дори хамстера, всички сме в един и същи кюп и оня дето трупа пари и оня дето ги прахосва и двамата са все така нещастни и гонят неуловимото отчаяно, по- свой начин и своя преценка и пак не знаят защо е всичко и какво следва, и всеки който мисли в тая насока има свое решение и никое решение не е пълно, както би ни казал всеки един читав математик, всичко е пълно с грешки и решенията ни са неща водещи в неясни посоки с хиляда и едно решения, но никога практически окончателни и с верен резултат, и да си носим новите дрехи и да не си ги носим все в дървения костюм ще ни облекат, и то не ние, другите ще ни облекат, а ако не ни облекат другите, то ще ни изядат животните и ще ни изходят като пръст в пръстта, или ще изгнием безславно паднали под някой бряст, в несвяст, от високо, или ниско кръвно, или просто ей така от старост, едно нещо видях смътно че носи наслада и това е да твориш нещо, така поне на сутринта то е там и не е избягало и пълнотата му, макар и избледняла е все още там и стои с дни, та това носи нещо на душата но пак не е това което е нужно, друго нещо което видях са добрите милостивите и щедри между хората, с близките и с непознатите, с децата, това носи радост и мир, но пак е временно и подвластно на егото и емоциите ни и не е това което гоним, но има нещо, знаем го вътрешно, нещо което е вечно и непреходно, което таи в себе си мощ, сила за мир, за радост, за непреходна вечна радост, за извор на мечти които се реализират, за хармония, но кое е то, ето това е въпросът на въпросите, който малцина си задават, а мнозината не подозират, впуснали се в краткият земен бяг да гонят нищо незначещите и неуловими неща, които носят само мъка и празнота, и да ги гонят до шейсет, над шейсет, до седемдесет и три, и четири и пет, осемдесет и две и седем и осем, до сто, над сто, рядко до сто и десет, и тогава на сто и десет не помнят отдавна кои са и защо са, но помнят кой какво им е направил, самосъжаляващи се и плачещи за себе си, помнят кой ги е обидил и му желаят искрено да пукне, но са забравили, че имаше един на тридесет и три, който имаше онзи съвършен мир за който копнеем, и ни го обясни ясно и с кръвта си, дори ни го даде, подари ни го ей така, но го убихме с ярост, та умря, но пак в мир, умирайки озари всичко и пак е жив, но кой ли вярва в тия неща, нещо друго е нужно казват , не е това, това са бабини деветини за глупаци и така умниците продължаваме своят бяг подминали пристана и се давим досущ като власи, но не на края на Дунава, а насред нищото в безкрая по гръб загледани в звездното небе, питащи се и крещящи - защо, защо живях, не, не може така, искам още и още от този живот, от онзи, обаче, гнусният, грозният и чер, от него искам, искам с шепи да греба от него, но умирам, и къде отиват моите мечти и надежди, къде по-дяволите, да точно там отиват - по дяволите - нещастна участ на нещастни хора, както човек минал покрай диамант, но сметнал го за просто бирено стъкло, отминава, точно така и всички ние търсим ценното, а то седи точно пред нас, но не ни харесва блясъкът му защото ни осветява и се виждаме черни и мръсни, не щем го, а искаме нещо тъмно дето не свети, и тогава го окачаме на шията си и ставаме още по-тъмни, мислейки си, че сме се скрили, и точно така, скрихме си и никой не може да ни намери, ако не решим и не излезем на светло, не почнем да махаме и да крещим отчаяно с ръце, нагоре и да викаме- Помощ, помощ, тука сме, да палим гигантски огньове, пишейки на брега на пустинният остров

SOS със клони, листа, бутилки, дънни платки, стари обувки, дрехи, части от хеликоптери, кабели и бомби, табели, задни и предни седалки, дъски, чували, и всякаква непотребна посуда, и накрая, да, накрая и с нашите собствени тела в пясъка, та дано това SOS бъде видяно и някой да се смили над нещастните ни души, като види, че не сме заели просто поза, а сме размятали и разхвърляли душата си напълно на показ, съзнали и отказали се от всяка маска и грим и съвсем истински и голи, като първият Адам сме се върнали към онази жажда и надежда да познаем Непознаваемият, отчаяни от себе си, отказали се от всяка чернота, жадни отново да сме в неговите обятия, достигнали своята голгота, крещим - Тука сме Тате, ей ни на, прави с нас каквото щеш!

- Това е - каза Младен - това ми издиктува и ми каза да съм го дадял в някоя траурна агенция. После умря. Но не искат да го вземат никъде. Ти, ако можеш, ето , давам ти го, ще го дадеш ли в някоя? - попита той, гледайки ме загрижено.

Какво да направя,взех го. Прибрах го в джоба и сега ми седи там. Не знаех какво да го правя, но го прибрах. Младен стана, подаде ми ръка и още по- щастлив тръгна бодро към кръстовището, да пази децата. А аз седях и не знаех какво да сторя със себе си. Ни бира ми се пиеше, ни нищо. Завиждах на Младен, защото имаше цел и я следваше до дупка. Щеше да я следва до край и именно затова бе и щастлив. Но вероятно не само за това. Пак се зачетох в листчето и някак си прозрях, че Младен беше вън от цялата схема, но аз бях съвсем вътре. И изведнъж ми се прииска да закрещя - Помощ, помощ! - но от хорска срама и благоприличие си замълчах. Прибрах листчето, но видях диаманта. Още не съм го взел, но седя и го гледам. Не го подминах. Той си е там, насред пътя, като пише в в листа на Младен. Трябва само да се наведа и да го взема. Блести невероятно и ме осветява. Изглеждам чер като дявол. В къщи крещях - помощ, а сутринта на балкона, в девет, докато пиех кафето, видях на кръстовището Младен.Джобовете му пращяха от диаманти, а очите светеха ли светеха. И аз исках да ми светят очите. Облякох се и тръгнах към траурна агенция - "Небесна". Не го взеха, естествено и ме гледаха странно, но пука ми. Да, дреме ми на шапката, все някъде ще го вземат, ако не ще го напиша с перманентен маркер на асансьора, а може и да го пусна в интернет. Хубаво е да имаш цел. С Младен обядваме през ден и ей така, седим и просто си мълчим. И вече почти успявам да ям сладолед досущ като него - напълно погълнат в блаженство.

Новият домашен ред

-Бъди почтен - ми повтори леля - трябва да си почтен. Човек затова е човек, защото е почтен.Непочтените хора никой не ги харесва. Не ги обича. Да! Никой не ще да си има работа с непочтени хора. Те не са хора.

-Аз съм си имал работа с много такива, моето момче - обади се свако, седеше на старата приста и си чоплеше ноктите с някаква пинсета. Имаше лек псориазис, нали се сещате, ония бели кори и люспи навсякъде където седне, ония вонящи мазила, червени боровинки, черни боровинкии всякакви неща - имал съм си работа с мошеници, продължи той- но те съжаляваха, че си имат работа с мен.

- Престани с тия истории - каза леля - слушали сме ги хиляда пъти - аз му говоря сериозно.

- Че аз да не говоря несериозно? Нека е подготвен, нека знае! Животът не е приказка, не е песен... Той е борба, битка, оцеляват силните, слабите ги газят. Мачкат ги, стъпкват и ги изплюват. Трябва да си защитаваш правото и свободата!

Свако се пресегна и взе нокторезачката. Навсякъде захвърчаха нокти. Бе ужасно, както винаги. Свако ми бе стар железничар. Но го съкратиха. Оттогава нещо му стана. Прищрака. Започна работа като пазач на паркинг. Но вече бе станал един странен. Имаше особен блясък в очите му. Спря да пие, точно наопаки на тия дето ги съкращават и взе всяка сутрин да вдига едни трикилограмови гирички. И все киснеше в гаража. По цял ден.

Излязох на балкона. Страшно ми се искаше да запаля цигарата, дето я държах смачкана в джоба си. Но щяха да ме видят. После щяха да почнат - Ооо ти пушиш! Откога?

Аз щях да кажа- От как се помня! После леля щеше да ми чете лекция за това, как познавала някоя си дето пушела и как и се родили изродчета и тем подобни, а свако щеше да се намеси, като каже - пълни глупости - щеше да разправи, как той пушил от 12 годишен до 45 и, как спрял заради псориазиса и тн. Та прецених и реших, че не си струваше жертвата да паля на проклетия балкон и да ставам участник в подобни събития. Затова реших просто да се изхрача, да позяпам десетина минути, докато свако свърши с разпръскването на нокти из цялата стая, а леля спре с издирването им, винаги непълно и неуспешно. Намирал съм сваков нокът дори в затворена кутия със шоколадови бонбони стояща във витрината. Не е за вярване, но ей го на истината казвам. Та се изхрачих през балкона и взех да зяпам два три накокошинени гълъба отдолу на козирката. Сетне събрах слюнка и почнах да ги целя, но никога не успявах да улуча.

Мина половин час, леля се развика отвътре, че е готова юфката. Небето пак бе нашарено в едни линии от ония самолети, дето пръскали разни отрови, а от телевизора пак даваха тъпият петъчен парламентарен контрол. Говореше оная квачка Манолова, облечена в червено костюмче и напудрена като за бар. Влязох. Придърпах си чинията и взех да дъвча отегчено.Мразя юфка. Прилича ми на нещо сдъвкано и сетне повърнато. Освен това бях и на тръни, да не открия някой нокът вътре. Тогава щях направо да превъртя. Намирал съм цял нокът в агнешко със спанак. Още го помня. Луд съм по агнешкото. Но когато го намерих, по точно изплюх на дланта си и изведнъж особеният мирис на агнешкото ми се стори противен. От там насетне не мога да го ям без да си спомня за това. Тогава помня, че го показах на свако, а той ми разправи, че е намирал цял зъб в киселото си мляко в казармата. - Кое е по гадно - попита той - нокът, или зъб? - и с това реши, че въпросът е приключен. Да си призная не знаех кое е по- противно. И двете бяха противни.

В юфката нямаше нокът, за щастие, но пък имаше един дълъг косъм, който изтеглих с доста усилия. Сетне се прибрах в стаята си и започнах да си приготвям една раница за зомби апокалипсис. Наскоро бях гледал по дискавъри, че всеки трябвало да има подобна. С нож, брадвичка, аспирин, бинтове и топли дрехи в нея, както и някаква държелива на времето храна. Първото нещо което сложих в нея беше моят стар модел Викторинокс Кампер, сетне сложих и една снимка. Единствената дето имах на майка и татко.

Обичах леля и свако. Не бяха лоши хора. Когато нашите катастрофирали, те ме взели при себе си. Аз съм бил доста малък. Слабо помнех предишният живот, но никога не свикнах с усещането, че това са ми нещо като родители. Не бяха.

По едно време, докато ровех из шкафа за дъждобран, свако влезе.

-С какво се занимава днес младежта - попита ме той - Какво те вълнува? Какъв искаш да станеш, ето вече завърши - той взе да разглежда колекцията ми от джобни ножки.

- Аз не знаех какъв. Знаех какъв не исках да стана. Не исках да стана загубен данъкоплатец. И ей така да си кютам някаква службичка, да си плащам робските данъци, да мърморя по пейките, или на маса с приятели, колко е скапано скапаното правителство и да участвам в хипотетични мечти за революция. Аз бях човек на действието. Знаех от малък, че трябва да направя нещо специално, но какво точно, разбира се , не знаех. Едно нещо знаех със сигурност. Мразех лицемерите. Тия дето ти приказват едно, мислят друго, а правят нещо съвсем трето. Тия ги мразех в червата. Хора които ти обясняват как трябва да даваш пари за винетни такси за да са здрави пътищата, а като тръгнеш на път, след чинно платените такси се чудиш как да избегнеш поредният трап. Именно поради тия трапове и аз останах пълен сирак. Но кой му пука. В тази държава всеки гледа да лапа, да дрънка, да разтяга лакърдии и да е известен. Велика мечта- да си известен! Да те канят в разни телевизии да обясняваш всичко ставащо под небето, само защото си пял в някакъв конкурс и са взели че са те избрали. Та това ти дава право да менторстваш от екрана, а всички са длъжни да те слушат и да кимат с глави като идиоти. Мамка му, та аз бях вече на осемнайсет! След още двайсет, щях да бъда на сериозно средна възраст. Щях да вземам около 600 - 700 лв заплата, а цената на бензина щеше да е 3- 4 лв за литър. Навсякъде щеше да има непенсионирани пенсионери, щеше да има хора от ромски произход на тази трибуна, от която сега дрънкаше Манолова, и вероятно нямаше да мога да си намеря свястна работа, ако не говорех турски. Какъв ще стана ли, свако- отговорих мислено, наум- ами ще взема да стана революционер! Ето какъв. Ама истински, не кабинетен. Нали това учихме- как Левски се жертвал за народа. Ако спечелел той, печелел цял народ, ако загубел, губел само себе си! Нали това слушаме по цял ден, нали затова пускат всяка година сирените и трябвало да седим прави, нали затова и Ботев мина Дунава.

Казах това на свако. Той ме погледна с почуда и доста мълча, сякаш нещо се двоумеше. После каза:

- Браво! Точно така! Революционер се става, докато човек е млад.Изпусне ли едни определени години и вече не напълно е годен. Аз например, мога само да ти бъда гръб. Обозът, дето се вика. Ха, синковеца ми ще става революционер! Свако се радваше, но не схващах бъзикаше ли се, или бе сериозен. По едно време се приближи до мен, до лицето ми и прошушна - Нито дума на леля ти! Тя е консервативна. Тя например би искала да станеш електротехник, или счетоводител, но в никой случай революционер. В никой случай! Затова пълно мълчание. Само между нас, нали?

Казах едно - да! - леко смутен от неочакваната подкрепа.

Свако седна на табуретката. После се обърна, погледна вратата и попита:

- Ти нали имаше навремето ключ на твоята стая?

- Имах

- Къде е?

- В чекмеджето е. Що? - попитах аз

Свако отвори чекмеджето на бюрото, извади ключа, стана и заключи вратата. После каза:

- Дай сега по една цигара да изпушиме тука на прозореца, докато е заключено. Леля ти гледа турския си сериал. Айде знам, че пушиш, като вляза в стаята и мирише. Аз съм стар пушач, не можеш ме излъга ти мене, спрях заради пустия псориазис. Но няма как революционери да не пушат. За къде ще се пазят. Та те са си турили вече главите в торбата. Изведнъж загрях, че свако беше напълно сериозен. Станах, измъкнах от библиотеката двата три- тома на Дюма и отзад се показа стек контрабандно мурати. Имах още пет кутии. Взех две цигари, отворихме джама и запалихме.Пушихме на прозореца и тръскахме навън. И не щеш ли отсреща на терасата леля Радка да вземе да тупа един чаршаф. Свако отскочи назад, спъна се в табуретката и се прекатури с трясък по гръб. Добре че не си удари главата в телевизора, на косъм мина. Не знам Радка дали го видя, но хвърлих цигарата и се надвесих над него. Той почна така да се смее, че не спря десет минути. Кикотеше се по земята, а леля се опита да отвори вратата. После взе да хлопа.

- Ей, какво сте се оключили? Какво издрънка така преди малко?

- Аа нищо нищо, викна свако- скокна и взе с едно мильо да прави вятър из стаята към прозореца да се проветри от дима.

- Отваряйте - крякаше леля.

- Ей ся бе, виках аз - търся ключа - не можах друго да измисля.

- Как го търсиш, не е ли на вратата - нареждаше отзад леля.

- Ааа не, не е, паднал е.

- Е как така?

Взех да се изнервям. като малките деца бяхме. Свако и той се бе зачервил. Явно усети че всичко това е глупаво. Още повече за революционери. Та метна настрана мильото, отключи и със замах отвори вратата.

- И кво викаш сега? Кво си се развикала? - кресна той, де на сериозно де на шега - Знаеш ли какво правим тука? Пушим! Пушим, ясно ли е! Пушим и ще пушим, отсега нататък. Ще пушим насред хола с пепелник, като нормални хора.

Лелка седеше със зяпнала уста. Не я бях виждал никога така изумена. Свако само я бутна настрана, направи ми знак с ръка да идвам след него, но ми посочи и да взема стека с муратито.

Аз се поколебах, но сетне го извадих и го последвах. Леля се поокопити и тръгна след нас.

- Как така ще пушите, отсега нататък? На това ли учиш Евгени? Да пуши?

- Евгени е на 19 години- каза свако сядайки на дивана- на двайсет години Левски вече е бил ехеййй къде напред, а Ботев е тренирал стрелба, горе на билото на стара планина.

- Моля?- леля го изгледа с изумление- Какъв ти Ботев, какво те прихваща?

- Какъв Ботев ли- викна свако. Май наистина бе ядосан. Как какъв Ботев? Оня Ботев, дето го честваме всяка година. Оня, дето виси в парламента на стената. Какви са тия сериали дето тука гърмят от години? Докога ще зяпаш тия помии? От днес нов ред- каза свако. Въвеждам нов домашен ред. Сутрин се пие кафе, и се пуши. С Евгени ще правим оперативки, планове, ние с него... - тук помълча малко, сякаш се чудеше какво да каже- ние с него сме от днес вече сме, революционери! Да! Ние сме хора на Левски. Това е новият ред. И ти в този нов ред имаш специално място- каза той на леля- ти ще си началник на артелната! Главен артелчик и главен готвач. Гена, дай цигарка - обърна се той към мен.

Отворих и му дадох. Нямахме обаче огънче. Свако стана, взе кибрита на леля от газовият котлон и запали клечка. Аз гледах леля, а тя мълчеше и гледаше свако. Някак уплашено.

- Какви ги говориш ти? - попита тя.

- Такива! Не се шегувам. Стига вече с шегите. Този народ има нужда от действие, не от шеги, нито от дрънканици. Старият ти Стоян го няма вече. Пенсионираха го. И по добре! Те сами го избраха. И съм им дори благодарен. Когато те докарат до просешка тояга, то не ти остава нищо друго освен да вземеш тоягата и да ги засвяткаш с нея. Нали видя, цял живот пестим и накрая какво? Фалират си банките, те си вземат парите и за нас от спестеното ето един пуловер на Евгени можахме да купим. Това ни остави инфлацията...

- Каква инфлация, та това беше преди почти петнайсет години - продума леля.

- Нищо! Беше ли? Беше... Сега е ден за възмездие...

Аз мълчах. Не смеех да запаля. Леля ме погледна.

-Я ти бързо в стаята си, ти ли му напълни главата с тия неща. Цигари ще пуши.

- Тихо- кресна свако. Не говори така на новият Левски! Това не е вече Евгени, запомни! Това е Левски. А аз само му помагам. Нищо повече. Ти също. Отивай и почвай да готвиш. Нямаш сега място тук в щаба. Пари имаме достатъчно за известно време, спирам да ходя на паркинга. Ще продадем малко земи и ще подготвяме революцията. Трябва да се създадат комитети. Евгени има млади приятели, другари, съратници, те ще са наша първа цел. Младите хора, те са надеждата.

- Стига вече - каза леля - но изведнъж свако стана, хвана я за ръката и я заведе в кухнята. Позабави се там пет минути, сетне се върна и затвори вратата. Взе кутията с цигари запали и ми подаде една. Запушихме. Леля не се показваше никаква. Аз пушех и се чудех какво ли ставаше. Свако звънна на някой по телефона. Говориха няколко минути. Леля се появи с поднос с кафе. Мълчаливо ми подаде една чашка, остави и за свако една и пак потъна в кухнята. Изглеждаше странно примирена. На вратата се звънна. Влезе бай Кольо от съседният вход. Със свако често се заседяваха в гаража откак свако го съкратиха. Носеше някакви големи кадастрони. Подаде ми ръка, като ме гледаше с интерес, сякаш ме вижда за пръв път. Разстла ги на масата в хола. Надвесихме се с цигарите, като истински революционери над тия листи. Бяха някакви чертежи, на сграда.Тоя Кольо беше бивш строителен инженер. По времето на Бай Тошо, участвал в строежа на мавзолея на Георги Димитров, но не знам като какъв. Може да е бил млад, но когато го съборили, това ми го каза свако, когато събориха мавзолея, оня Евгени Бакърджиев го бутна, тоя Кольо се затворил и два дена не излизал от банята. Какво правел там не знам, но като излязъл и свако каза бил друг човек. Много дружаха двамата. Но чак сега разбрах, че те нещо са планирали. Но са чакали незнайно какво. Сега над кадастроните, надвесени и погълнати ми заприличаха на двама стари генерала, кроящи въздушен удар. Чувствах се доста странно в тази компания. Та аз дори не бях ходил в казарма. А тук се планираше сериозна подривна дейност. Споделих тия си размисли със свако, но той ми каза:

- Ти да не смяташ, че Левски е ходил в казармата? В казармата, Гена, човек се научава да мете с метла, нищо повече. Всичко е тук - той посочи главата си - всичко е тука, и тука - потупа се по гърдите - Имаш ли силна воля и бистър ум, имаш ли смело и справедливо сърце, и най-вече нямаш ли страх, ето това те прави революционер. Казармата е вятър работа. Аз имам чин капитан и какво- нищо! Ето бай ти Кольо е майор от транспортни войски. Кел файда. Що под полковници, че и цели полковници седят по къщите си навлечени в ония потурестите анцунзи и чакат Годо. Но ние досега чакахме за да станем трима. Бяхме решили с Кольо не станем ли трима, ей така спонтанно, времето не е дошло. Но ето че станахме. Също като Левски, Раковски и Бенковски.

- А имаме ли оръжие- попитах

-Ти виждал ли си майор без оръжие - отговори бай Кольо - Имам един макаров и две кутии патрони, имам една ловна пушка надцевка, имам военни димки, а от днес почваме сериозната подготовка.

Явно работата бе дебела. Страшно дебела. Отидох да пия вода, че се бях припотил, а свако и бай Кольо останаха надвесени над кадастрона, обсъждайки разни работи. В кухнята леля готвеше нещо и зяпаше турските сериали.

-Какво ще правим - попитах я аз?

- С кое?

- Със свако, бай Кольо и революцията?

- Нищо, не им обръщай внимание - каза тя, той тука нали ме дръпна, прегърна ме и ми каза, че всичко е игра. Шегувал се - каза леля. От млад си е такъв, анархист той, но само приказва. След сривът при Виденов, с Кольо пак нещо крояха, приказваха и така...

Не и повярвах. Тя си вярваше, но аз знаех, че тука става нещо. Тия двамата оттатък наистина крояха план и в този план аз бях Левски. Но какво пък. Какви бяха переспективите? Никакви. Наистина ни бяха заробили и яхнали отново. Този път не османската империя, а някакви плужеци, корпоративни космополити, без род и родина, даващи мило и драго за парата. Хора които за пари бяха готови да продадат и майкате си. Лицемери. Споделих тези си мисли със двамата си съратници. Те ме изслушаха зяпнали. Свако погледна бай Кольо и му каза

- Нали ти казах!

Бай Кольо кимна и отговори - Идеолог е! Обединител. Стана и ме прегърна. Сетне направихме оперативка и разпределихме задачите. Аз трябваше да правя комитети сред моите приятели. Те щяха сред тяхните. Последваха дни на тежка работа. Аз не намерх никой който да бе сериозен. Само едно момче проявяваше типичният революционен гняв и плам. Един клошар от дом за сираци. Често го засичах на казаните с боклуци пред блока. Говорехме си и от дума на дума го включихме в задругата. Облякохме го с мои стари дрехи. Дадох му два суитчера и стари джинси. Бай Кольо го настани в гаража си. Едно кюмбе му туриха и там често обядвахме четиримата на старият дърводелски тезгях. Други хора не намерихме. Останахме четиримата. Малка хвърковата чета. Разполагаме с един автомобил. Стар опел аскона. За евакуация при нужда. Натъпкахме багажникът му с консерви и боб от оня по 90 стотинки кутията. На етап планиране сме. Повече не мога да кажа засега. Ако някой проявява интерес, да пише. Но трябва да е сериозен. Да е готов на несгоди. На лишения, на живот в гората. Няма чета,на която да не се наложи да живее в гора. Днешният свят е глобален, но принципите на съпротива са все същите. Няма какво да се лъжем. Днес шансовете ни за успех клонят към нула.Знаем, че в първите дни, когато обявим революцията ще ни нарекат терористи. Знаем че ще ни заобградят. Знаем и, че ще ни заловят, но именно това е и планът ни. В него влиза тази опция- залавянето ни. Сетне ще стане интересно, оттам нататък. Нашата революция ще започне отвътре навън. Но засега толкова. Майорът нареди повече от това да не се споделя с новобранци, и с такива които се приобщават. За да няма предаделства, не за друго. Винаги ще се намери кой да те предаде, ако не си нащрек. На Орлов мост има една стара пощенска кутия, вижда се до перилата. Никой отдавна не я проверява. Ако има сериозни хора да оставят там кратка своя визитка, без имена и телефонни номера. Просто да наричат себе си Васил. Така каза майорът. Да напишат - Аз съм Васил, на толкова и толкова години съм, така и така смятам, това и това мога, и еди какво си искам да стане. Пускате там писмото и след седмица, в девет вечерта, отивате там на мястото, като на ръката си сложите лентичка с трибагреника. Ако сме ви одобрили ние ще ви намерим.

Айде, засега, братя българи, че ме чакат и умната, нито дума на никого.