Каза, че не иска да ме вижда вече.
Последният път били сме животни.
Макар че завинаги в мене се врече,
когато лежахме на плочките, потни.
Тогава сияеше, беше щастлива,
тогава крещеше, пълна с живот,
тогава изглеждаше тъй луда и дива,
тогава ме върза със своя хомот.
Но явно разбрала, че страшното дебне
хора с подобни луди глави,
и всеки от тоз бокал, който гребне,
го чака страдание, мъка, уви.
Затуй и ми каза - Не ща да те виждам,
макар да съм луда безкрайно по теб,
макар да се страшно за това ненавиждам,
сърцето си правя на буца от лед.
И старото мене, във нея полагам,
всеки мой грях на горда жена.
Ето във нея със радост аз слагам
своята лудост и свойта вина.
И мятам таз буца, надолу по склона
на жестоката, тежка съдба,
та дано да се пръсне нейде в колона
и ме превърне във зряла жена.
Погледнах я мътно, погледнах я жадно,
ядосано някак, с пияна глава,
от нейните думи ми стана тъй гадно,
сякаш съм бил просто неин слуга.
Вярно, красавец, но беден до гуша,
а тя е госпожица важна, от сой.
И причерня ми, посегнах, промуших
и нямаше никой да каже ми - стой!
Намушках я в гърлото, тя падна от стола
и гледаше страшно с гигантски очи,
и стана студено и ледено в хола,
и вятър започна и не спря да фучи.
Тогава разбрах, че съм злобен глупак,
изскочих навън, на гарата спрях
и когато минаваше първият влак,
под него се хвърлих, но пак не умрях.
